Един следобед в музея: Дел Прадо в Мадрид
Парещата жега на оживените мадридски улици, блъсканицата за чаша сангрия в квартала Хуертас, където заведенията са на всяка крачка, а музиката никога не стихва, алтернативният облик на Ла Латина и изяществото на Кралския дворец улавят само единия профил на този шарен, убийствено привлекателен град. Ние обаче обичаме да гледаме нещата анфас и искаме да видим всички страни на лицето на испанската столица, но за да обхванем цялата картинка, мечтаем да удължим денонощието поне с няколко часа. Ключовото тук е огромното количество музеи, които са не просто интригуващи, а напълно задължителни за всеки ценител на изкуството.
Не си бил в Мадрид, ако не си отделил време да посетиш Прадо, Тисен и Рейна София, и за да успеем да обходим този непосилно огромен културен маршрут, се налага да избираме покрай кои творби да преминем с бърза крачка и на кои да отредим необходимото внимание. Разбира се, ключово е времето на посещението – ако сме в града за един ден, надали бихме могли да обиколим всички шедьоври, най-малкото заради структурата и големината на сградите на музеите. За разлика от музея Тисен, чиито зали и коридори са специално подредени така, че да предразполагат посетителите да разгледат цялата колекция, Прадо позволява да прескачаме пъргаво от картина на картина, особено ако знаем какво търсим.
Именно затова с готовност се притичаме на помощ с бърз гид за онези картини, които не трябва да пропускаме в никакъв случай, дори и да сме в Мадрид за ограничен период от време. Започваме с Прадо, а в следващите части на рубриката разглеждаме други емблематични музеи в Европа, сред които и останалите два основни музея в града.
В Прадо
Това е най-старият от трите музея, построен през 1785 година. Първоначалната му сбирка включва едва 1500 произведения, което звучи нищожно на фона на сегашните почти 10 000 творби. Днес там можем да видим забележителни картини от майстори като Тинторето, Веронезе, Рубенс, Ван Дайк, Дюрер, Рафаело и Веласкес, на когото е посветена цяла зала. Класическата живопис заема централно място в колекцията на музея, като Йеронимус Бош присъства с няколко значими картини, сред които и знаковият триптих Градината на земните наслади.
Входът, разположен от лявата страна на Прадо, където се намират и касите за билетите, ни отвежда нагоре по стълбите и директно на първия етаж, където се помещават повечето от важните автори с изключение на Брьогел, Бош, Дюрер и някои други представители на фламандската и нидерландската живопис. Вероятно най-знаковият автор, чиито емблематични творби са разположени на етажа, е Гоя – Голата маха и Облечената маха ни махат (не можахме да се въздържим от каламбура) чак от дъното на коридора, затова ги набелязваме като крайна цел и започваме да чертаем маршрут дотам.
Залите около Зала 1 (кръглото фоайе, където се озоваваме на влизане) без проблем могат да бъдат обиколени съвсем набързо. Спираме, за да се порадваме на блестящото покритие на фона на Поклонението на овчарите от италианския художник Чиро Фери, разположена в Зала 6. В самите фигури няма нищо забележително, но интересното при тази картина е, че персонажите са обградени със специален пигмент, наречен авентюрин, който сияе, подобно на полускъпоценния камък със същото име. Техниката придава на творбата любопитен брокатен вид, който, макар и на ръба с кичозното, е силно необичаен за картина от 1658 година. В същото помещение можем да видим и едно от по-малко познатите платна на Караваджо – Давид с отрязаната глава на Голиат. Авторството на картината е спорно чак до 1947 година. Рентгенова снимка на творбата показва, че спокойствието след победата е атмосфера, която не съвпада с оригиналното намерение на артиста: под финалния пласт боя личи съвсем различно изражение върху лицето на убития исполин. Първоначално той е бил изобразен в момент на ужасяващ предсмъртен писък, подобно на всеизвестната Медуза на Караваджо, но по-късно, вероятно по корекции на поръчителя, авторът е преработил картината и финалната версия излъчва особена поетична сдържаност.
Оттам продължаваме към Зала 7 и 7А, където се задържаме пред Поклонението на влъхвите на Хуан Баутиста Майно. Това несъмнено е една от най-важните творби на художника, която впечатлява отдалеч с изяществото и детайла на пищните драперии, които се спускат на реалистични дипли по телата на фигурите. Библейският сюжет е решен в относително проста композиция, но живата емоция в лицата на персонажите, екзотичната атмосфера и интересният интериор привличат окото с богатия си колорит.
Продължаваме право напред през Зала 8А, без да се застояваме особено, но не пропускаме за кратко да обърнем внимание на натюрмортите на Хамен и Леон – не заради пищните им цветни букети, а заинтригувани от необикновения наклон на всички елементи в композициите. Изкривените елипси и удължените оси подсказват, че е доста вероятно този художник да е страдал от астигматизъм. Следващия път, когато се почувстваме несигурни от това, че не можем да начертаем дори един правилен кръг, се сещаме, че това изобщо не е попречило на някои автори да създадат възхитителни платна… макар и малко криви.
Зала 9B пази някои от най-знаковите картини на Ел Греко, сред които са няколко портрета, както и фигурални композиции като Кръщенето на Христос и Разпятие и други.
Тук виждаме типичен Ел Греко – удължени бледи фигури, ярки контрасти, наситени с черно сенки и едри, почти модерни едри мазки, които отличават художника като истински новатор, особено ако го сравним с работи като Поклонението на влъхвите на Майно, която сме разгледали по-рано. Признаваме, че испанският художник от гръцки произход не е по вкуса на всеки зрител, но пък неговият стил е основополагащ за експресионизма и кубизма, а животът и творческият му път вдъхновяват писатели като Рилке и Никос Казандзакис. Интересно е, че през живота си той остава относително непризнат, тъй като авторският му почерк се разграничава ярко от традициите на ранния барок, които се налагат по същото време. Едва по време на Романтизма критиците започват да разглеждат творбите му от нов ъгъл и преоткриват техните качества. През XX век изкуството на Ел Греко започва да се радва на вече по-разпространено възхищение, а творчеството му вдъхновява художници като Пол Сезан и самия Пабло Пикасо.
Без да се задържаме в зали 10 и 11, се озоваваме в осмоъгълника на Зала 12, където в цялото си изящество е изложена една от най-пленителните карини на Диего Веласкес, Менините. Това е едно от най-големите платна на художника, а при по-внимателно вглеждане в него можем да открием цяла мрежа от значения, вплетени във фигурите на най-малките членове на кралското семейство. Можем да видим автопортрет на самия автор на централно място в картината, рисувайки в компанията на испанската принцеса Маргарита и придворните ѝ дами.Политическият контекст, който обогатява творбата и ѝ придава прикрито допълнително значение, превръща груповия портрет в историческа картина, която улавя политическия климат и психологическите значения на разположението на фигурите, взаимовръзките им и ролите им в кралския двор.
Насочваме се директно към Зала 32, откъдето навлизаме в богатия свят на Гоя. Художникът се премества в Мадрид от 1763 година, оттам и десетките места и монументи в града, носещи неговото име, включително и входът на музея, откъдето сме влезли. По-късно през живота си пътува през Италия, където и извоюва първите си артистични постижения. Обратно в Испания, той става художник на кралския двор. Много от неговите картини, по-специално графичните му опити, са остроумна критика към испанското общество и, разбира се, сред тях е прословутата Сънят на разума ражда чудовища, която обаче за съжаление не можем да видим в Прадо. Затова пък там е Голата маха. Моделът е комбиниран образ от любовницата на благородника Мануел де Годой, Пепита Тудо, и дукеса Алба, с която самият Гоя е имал пламенна афера. По-късно той рисува нова версия на картината, Облечената маха, която е доста по-стилизирана и опростена. В нея липсват деликатната светлина и детайлът в гънките, дори фонът стои леко неравен. Двете картини висят рамка до рамка в Зала 38. Много други творби на Гоя са изложени в залите от 32 до 38 и препоръчваме поне бърза обиколка на всички от тях.
Спокойно пропускаме зали 19, 20, 21, 22 и 23, защото там няма нищо особено значимо, и вместо това се връщаме през Зала 32 и право напред по обширния коридор, който образуват Зали 29-25. Минаваме оттам по бързата процедура не само защото изложените картини са в огромни размери и позволяват сравнително бързо разглеждане, но и защото, ако имаме поне относителен опит в обикалянето на европейски музеи, най-вероятно сме виждали множество подобни произведения на Рубенс, Веронезе и Тинторето. Пищни бледи женски тела, ангелчета с розови бузки, мечтателни пейзажи и изобилие от цветя – всичко това е страхотно, но бързаме да слезем на долния етаж, защото там ни чакат някои от най-изумителните шедьоври в музея.
Слизаме и се озоваваме в кръгло фоайе, подобно но Зала 1. Оттам веднага поемаме право напред, разглеждаме картините на Рафаело в Зала 49 набързо, след което свиваме директно наляво (ако сме с гръб към фоайето) през средната врата. Озоваваме се в Зала 56B, където се наслаждаваме на наситеното синьо на ненадминатия Фра Анджелико. Тук той присъства с две картини, една от които е Благовещение – творба, която привлича очите ни като с магнит с богатите си цветове. Фра Анджелико е изключително внимателен в детайлите и в изобразяването на природата, сливайки тенденциите на късната италианска готика с тогава новите техники на ранния Ренесанс. Неговите творби се отличават с дълбочина и добре преценена перспектива, необичайно за времето му (Благовещение е рисувана едва през 1426 година), но не затова насочваме погледи към неговите картини. Най-поразителното при тях е емоцията и светлината, които те излъчват, особеното благоговейно настроение, което е способно да докосне всекиго, независимо дали е вярващ или не. В същата зала са и три платна на великолепния Сандро Ботичели.
В това крило е разположено огромно количество фламандска живопис, чиито представители до един са впечатляващи и можем да прекараме часове, взрени в миниатюрните подробности. Ако времето ни притиска обаче, не се лутаме прекалено, а търсим Зала 56B, където се помещава уникална сбирка на картини от Йеронимус Бош. Всички са възхитителни – задържаме се край Масата на седемте смъртни гряха, Триптих на поклонението на влъхвите и Триптих с купа сено, но несъмнено акцентът в залата е огромният триптих Градината на земните наслади. Това е една от най-комплексните композиции на Бош – отвсякъде изскачат фантастични фигури на птици, хора и чудовища, плодове и растения, радости и мъчения. Макар че грехът е свързващото звено между трите сцени, иконографията в панела Рай изисква допълнителен анализ, за да се оцени напълно нейното значение. Когато първоначално Бош се заема с работата, той включва сътворението на Ева на левия панел, но на втория етап го заменя с Бог, който представя Ева на Адам. Този необичаен сюжет се свързва с институцията на брака, докато мъжете и жените, които Бош изобразява в централната част (на която е кръстена и цялата картина), вярват, че обитават рая на влюбените. Тази представа обаче е фалшива и единствената им съдба е наказанието в Ада, който властва в последното крило най-вдясно. Изключително песимистичното послание, което триптихът отправя, е това за крехкостта и ефимерността на щастието и насладата от греховните удоволствия въпреки обречената ни съдба.
След като сме се наситили на Бош, поемаме към Зала 55А, където има 2 картини на Питер Брьогел Стария. Едната от творбите е почти непозната за широката публика, Вино в Деня на свети Мартин, и е в не особено добро състояние. Рентгенова снимка позволява да оценим по-добре начина, по който художникът е нанесъл някои от мазките, особено в контурите и най-вече в драпериите, като е използвал бързи и уверени движения на четката. Рентгеновата снимка позволява също така да разберем по-добре физическото състояние на картината. До нея виждаме една далеч по-разпознаваема картина на Брьогел – Триумфът на смъртта. Ако се вгледаме внимателно, виждаме, че армията от скелети, щурмувала града, не жали никого – символните значения на някои от архетипите на персонажите сочат, че всеки е смъртен, независимо дали е богат или беден, щастлив или нещастен. Моралното послание обаче бледнее пред техническата прецизност на изображението, която е неотрицаема – подобно на Бош, виртуозността на Брьогел повелява внимателно разглеждане на всеки детайл, за да вникнем в смисъла на композицията, но и за да се насладим на неговото майсторство в пълнота.
Продължаваме през Зала 55B, където е ситуиран знаменитият автопортрет на Албрехт Дюрер. Оттам нататък се вливаме обратно в движението, завиваме покрай асансьорите, прекосяваме Стаята на Музите и ако ни се гледа още Гоя, минаваме през залите на Сорола и търсим Зала 64. Спокойно можем да пропуснем галериите в наше дясно, защото живописта от XIX век, събрана там, не се отличава с кой знае колко впечатляващи образци.
В Зала 64 откриваме другата емблематична картина на Гоя – Трети май, 1808 г. (Екзекуциите). Творбата изобразява екзекуцията на патриоти от Мадрид, заловени от разстрелващ отряд от армията на Наполеон и убити като отмъщение за въстанието им срещу френската окупация на 2 май 1808 година. Кървавата сцена съдържа силно емоционално послание, излъчвайки драматично напрежение. Съспенсът е подчертан от светлината, която озарява героите. Ако имаме време да се качим до третия етаж, скачаме в асансьора за още произведения от същия автор, както и за Юдит на Рембранд, която се намира в Зала 76. Етажът се разглежда относително бързо, затова правим последна обиколка, слизаме обратно на нулевото ниво и излизаме през магазина, откъдето можем да грабнем сувенир за спомен.
Когато излизаме отново навън, слънцето вече е склонило глава над горещите покриви, а ние сме готови да се потопим в земните наслади, които предлага града. По тревата се излежават младежи и пият студена бира, в градината на Прадо уморено, но все така шумно се разотиват групи туристи, влюбени се прегръщат на стълбите пред паметника на Гоя, а край тях като странните птици от платното на Бош щъкат гълъби и се борят за надмощие над трохите, останали след оживената тълпа. Все още сме опиянени от преживяването, когато се насочваме към откритите заведения в близкия парк Ретиро, за да опитаме все така изкусителната сангрия. Изпълнени с вдъхновение от вековете изкуство, събрани във внушителната сграда зад нас, сме готови да поемем напред и да се посветим в изкуството не просто да живееш, а да живееш с наслада.
Какво трябва да знаем
Преди да се насочим към Прадо, си оставяме фотоапарата, защото снимането е забранено. Oхраната следи зорко за вдигнати телефони и подозрително насочени обективи и любезно, но строго предупреждава посетителите да се въздържат от снимки за спомен и сторита в Instagram. Подготвяме се да почакаме на опашка известно време пред входа, особено през туристическия сезон и в безплатните часове (от понеделник до събота между 18:00 и 20:00 и в неделя и по празниците от 17:00 до 19:00). Редовната цена на билета е 15 евро, а за кого важат намаленията, проверяваме на сайта на музея. Ако сме твърдо решени да вместим и Тисен и Рейна София в културния си календар, можем да си вземем комбиниран билет за трите, който е на цена от 32 евро. Гледаме да изпием водата си и да приберем най-важните си лични притежания в джобовете, преди да влезем, защото носенето на чанти в музея не е позволено. Не е разрешено и храненето и пиенето, затова пък ако прежаднеем, можем да се отбием през някое от кафенетата.
В месечната рубрика Един следобед в музея се разхождаме в някои от най-значимите музеи за изобразително изкуство в Европа. През юли от Мадрид поемаме към Виена, а за да разберете накъде продължаваме оттам нататък, следете programata.bg.
