Един живот за киното

Когато стига до голямото кино, триумфира още с дебюта си – през 1976. Победа с песен на уста му носи Оскар за най-добър чуждоезичен филм. След това почти всички проекти на този пътешественик го отвеждат в четирите краища на света – до Кот д’Ивоар, Канада, Аржентина, Испания, Кения, Италия, Шотландия, Виетнам, Тунис.

Магическото изкуство на братовчеда Рьоне

Киното много скоро се превърна в част от моя свят. Това ставаше в неделя, в Дравей Палас. Беше същинско чудо. Ала седмото изкуство ме привлече истински чрез братовчеда Рьоне. Митичен персонаж, образец и в същото време ужасът на моето детство. Беше син на медникар и начална учителка, по-голяма сестра на мама. Приет бе в Политехниката, в Училището за изкуства и манифактура и в Минно-геоложкия институт. Спрял се бе на специалността аеронавтика. Мама, която се надпреварваше със сестра си, държеше нейният Жан-Жак на всяка цена да постигне същото, ако не и нещо повече. Не приемаше дори мисълта, че нейният син може да бъде втори в класа: трябваше непременно да стигна по-далече от братовчеда Рьоне! При това въпросният братовчед пътуваше непрекъснато, беше си купил камера Пайар, върха на 8-милиметровите. Когато отидехме у тях, а това ставаше два пъти в годината, спускаха завесите и следваше прожекция. Още си спомням едно Циганско лято в Канада с обилие от жълтеещи листа, което ме изуми. Представете си мечтите на хлапе от онова време с произход като моя в сравнение с братовчед, който се завръща от далечни страни и умее да прави вълшебства като онези, които гледах в Дравей Палас! Жан-Пиер, другият ми братовчед по бащина линия, бе получил за 15-ия си рожден ден 9,5 мм камера Пате и също снимаше кратки филми. Така моето удивление се удвои. Постепенно започнах да си давам сметка, че киното е нещо съвсем реално. Просветлението дойде един четвъртък, когато навърших 8 години. Баща ми беше абониран за Животът на железниците, а аз – за Списанието на Мики, в което се прехласвах по комикс адаптацията на Война за огъня. Въпросната сутрин пощальонът остави в кутията моя Мики и голям жълт плик с годишен каталог на Одеон Фото – едно от най-реномираните парижки списания за фотография, където майка ми бе направила своя дебют. Преди още да се зачета в Мики, прегледах каталога и какво да видя накрая? Чудните камери на моите братовчеди, 8 и 9,5 мм и дори една 16 мм! Когато мама се прибра да обядваме заедно, аз ѝ съобщих, че намерението ми е един ден да правя кино. Тя не реагира; когато се отнасяше за мен, ѝ бе необходим далеч по-голям дразнител, за да бъде извадена от релси. Отиде до най-близката книжарница, обясни на продавачката току-що откритото от мен призвание и се абонира за сп. Авенир, което публикуваше във всеки брой подробни описания на всякакви обучения, специалности, поприща и приблизителните възнаграждения за една или друга професия. Година по-късно излезе брой, посветен на свързаните с киното професии. Първата работа на мама бе да го прелисти, да сравни възнагражденията, но сумите ѝ се сториха толкова грамадни, че се обади в редакцията на списанието, за да поправят печатните грешки. След като ѝ обясниха, че грешка няма, тя съвсем се обърка. Допита се до приятелките си, които в един глас възкликнаха: "Колко жалко, такъв добър ученик!". Това я накара да изпадне в жестоки колебания: когато имаш шанс синчето ти да е отличник, в никакъв случай не бива да го насочваш към несигурни професии, които при това не са дотам почтени. За нея всичко това намирисваше на измама. От друга страна обаче, искаше на всяка цена да ми достави удоволствие. Тя си отбеляза названието на най-престижното училище – ВИК (Висш институт за кинематография), и по телефона уреди среща с директора Реми Тесоно.