Единствено дисциплината дава възможност за риск | Боян Крачолов

Театърът като територия на срещата, риска и доверието – в този разговор режисьорът Боян Крачолов, номиниран за Икар 2026 в категория Режисура, говори за невидимите връзки между хората в процеса, за момента, в който едно представление губи пулса си, и за нуждата сцената да остане честна в неспокойни времена.

Автор: Стефанѝ Стоева
Снимка: Драгомир Спасов

От 26 март до 3 април в галерия nOva art space проследяваме историята на култовите софийски сцени с фотоизложбата Непреходните театри на София.

От 7 до 19 април изложбата ще може да бъде видяна и в The Mall.

Какви са фантазиите на театралния режисьор, за какво мислиш, когато ти стоиш на червените седалки и гледаш към сцената?
За идея за някой спектакъл.

Как изграждаш мрежата си от доверия между различните брънки в театралния процес, какво усещаш, когато не можеш да предадеш визията си? 
За мен театърът винаги е представлявал една „междинна“ територия – той може да се състои в едно поле, което се образува от пресичането на моето намерение с това на сценографа, композитора, актьорите и драматургията; в този смисъл той е извън всеки един от работещите по съответния процес. Живото представление пък се случва в пространството между зрителите и актьорите – тоест, винаги става дума за форма на диалог, който според мен е конституент на доверие.

Относно предаването – опитвам, докато не стане.

Репертоарността е жив организъм. Какво ръководи актуалността на едно творение и какви са белезите на износване? 
Умората. Имайки предвид, че представлението се зачева в един специфичен момент, в който целият екип се засреща един с друг – тази, за която говорех по-горе – нормално е членовете на съответния екип да се променят с течение на времето. В този смисъл един спектакъл губи своята актуалност, когато определена тема спре да вълнува актьорите в същия мащаб както преди – или поне по същия начин. Когато започне да се превръща в излишно бреме и спре да се провижда смисъл вътре е и точката, в която трябва да се сбогуваме с някое представление.

Разбира се, зрителският интерес също е от значение – не един или два стойностни спектакъла са приключили преждевременно живота си поради липса на зрителски интерес, ала историята познава и случаи, в които има неотслабващо любопитство на публиката към отдавна мъртво представление.

Към какво гледа театърът през 2026? В период на разкриване на толкова много политически скандали и сътресения в политиката, какво държи театралното изкуство на голямата институция самостоятелно и честно?
Мисля, че театралното изкуство трябва да е винаги загледано в споменатите сътресения. Най-малкото поради причината, че те са белези за определени (в повечето случаи травматични) процеси, които върлуват в обществото – и които е важно да бъдат съблюдавани и обговаряни именно от сцената. Не говоря, че трябва да се правят представления, свързани с конкретен корупционен скандал, да кажем, а да бъдат полагани усилия корупцията да бъде осмислена като явление, като нещо, което може да се появи дори в най-неочаквани личности, например. А що се отнася до честността – тук вече всичко опира до определен вътрешен компас на всеки, занимаващ се с театър, и по какъв начин спектакълът, който играе или репетира се съотнася с него.

Интегритетът на театъра – както, впрочем, и чисто човешкият такъв – трябва да бъде постоянно отстояван. Това не е битка, която бива спечелена с един решителен ход, а катадневно усилие. 

Каква грижа полага режисьорът за актьора? Кое трябва винаги да се държи изправено в гръбнаците в тази връзка? 
За съжаление не разполагам с френски ключ, който да пасва на всички актьори – всяко взаимоотношение е изключително конкретно и изисква различно „обгрижване“. Това, което е най-важно за мен, е актьорите да бъдат вдъхновени – и да излизат на сцената с желание.

Къде е границата между дисциплина и риск в театъра?
Диаметрално противоположни ли са дисциплината и рискът? Аз мисля, че единствено дисциплината дава възможност за риск. Но не съм сигурен, че разбирам въпроса.

Може ли да посочиш визуална референция (картина), която обхваща действителните контури на поколението, в което твориш? 
Уви, не. Може би ако ван Гог рисуваше графити, щях да мога.

Как се пресичат театърът и зрелището? 
В спектакъла.

От какво се страхува публиката?  
Аз лично се страхувам от генерализации.

Изложбата Непреходните театри на София се осъществява с подкрепата на Столична община.

Благодарим и на партньорите ни Kaufland България, които подкрепят младите театрални таланти на НАТФИЗ, The Mall, ETAT PUR, Tcherga, L’Europeo, Kinoclub Super 8, както и на галерия nOva art space за гостоприемството.

Ключова визия: Стара София