Една седмица в Мароко
Седем дни не стигат да го опознаеш добре, но са предостатъчни, за да поискаш да се върнеш – така ни описва Мароко Саня Спасова, която го хвана в края на септември и го донесе тук в истории и кадри. Качваме се сега с нея в една кола под наем и ловим всички спомени, които се връщат с километрите по пътя.КАЗАБЛАНКА И РАБАТ
Бях чувала, че в Мароко е мръсно, мизерно и не трябва да имам никакви очаквания. Първото ми впечатление беше напълно различно. От Европа самолетът ме приземи в Казабланка, който е голям индустриален град. Имах два часа време за убиване и съответно започнах да оглеждам обстановката и хората. Атмосферата ми напомни на Турция по това, че има и религиозни, и светски облечени хора, но също и на Испания, заради шумната и експресивна комуникация между тях. Тогава идвах от Холандия, където бях прекарала пет дни, и разликата ме порази. Когато и приятелите ми пристигнаха в Казабланка, тръгнахме с кола под наем към Рабат, който е по-скоро административната столица на страната. Бяхме резервирали, както навсякъде, апартамент с Аirbnb, а на място ни посрещна много мила жена, която ни взе, настани ни и ни обясни къде можем да се нахраним. По-късно разбрах, че всички тук са много услужливи и истински държат туристите да се чувстват добре. Има дори туристическа полиция, която се грижи само за това чужденците да нямат проблеми. В Рабат за първи път забелязах и котките, които са навсякъде – зад всеки ъгъл те чакат поне пет, а във всеки дом има поне по една.ФЕС И МЕДИНАТА
Планът ни беше всеки ден да отсядаме на различно място. Това е и добре, и зле, защото така оставаш само с първи впечатления от всеки град, но пък успяхме да обиколим доста от страната. След Рабат тръгнахме към Фес – един от най-посещаваните градове, който обаче много ми хареса, защото е автентичен. Там медината – или централният пазар, типичен за техните градове, е много голяма. Има над 270 улици и е много живо място – една част е отделена за плодове и зеленчуци, другата е за занаятчиите, които продават кожени изделия, а по средата ѝ имаше зона, където се боядисват кожи с фекалии. Ако искаш да видиш по-добре процеса, те качват на една тераса и ти дават ментово клонче, което да държиш пред носа си, за да не ти призлее от миризмата. В тези по-стари части на градовете има къщи, които се наричат рияд – там някога са живели по-богатите мароканци, но днес повечето от тях са превърнати в хостели. В такъв спахме и ние. Обикновено са високи между 3 и 5 етажа, стаите нямат прозорци и са разположени от външната страна на сградата, а в сърцевината ѝ има голямо пространство, което прилича на софийски вътрешен двор. Там вече рядко живеят мароканци: по-бедните обитават предимно панелни блокове като нашите, а по-богатите – квартали с едноетажни и двуетажни бели къщи с равни покриви.НА ЮГ КЪМ ОАЗИСА
Останах с впечатлението, че на север градовете са по-туристически и се развиват така, че да се харесват на европейците. Цените са по-високи, всеки се опитва да ти продаде това-онова, а и можеш да си купиш повече неща. Когато обаче тръгнеш на югоизток към пустинята, ситуацията много се променя. От Фес потеглихме към Сахара и пътувахме осем часа до един оазис, където пренощувахме. По пътя пейзажите често се сменяха – в тези райони земята е суха, хората са по-бедни, къщите са глинени, едноетажни, а между две населени места има километри пясък и пустош. Често виждаш превозни средства от подръчни материали, като триколка от мотор със закрепено колело, на което се качва цяло семейство. Пътищата обаче са много хубави, има магистрали и можеш да стигнеш до всяка точка на страната. Така се добрахме и до нашия оазис: каньон, през който минава малка река, а около нея има и растения, които заемат площ не по-голяма от 50-60м. Там ни посрещна мъж, който беше приготвил храна и ни я сервира под палмите. Остана и след това, само за да е в наша услуга, което преди не ми се беше случвало. Дори ми стана неудобно и исках да му помогна с работата, но осъзнах, че така по-скоро бих го обидила, защото ще означава, че не се справя добре.ХЛЯБ И ВИНО
Като заговорихме за храна, кухнята в Мароко е съставена основно от хляб и зеленчуци. Всичко се прави в глинен гювеч – слагаш каквото имаш и го готвиш, без да наблягаш много на подправките. Отнася се и за традиционните ястия с кус-кус например. За закуска има нещо подобно на гюзлеме, но без сирене. Опитахме и домашна бербер пица – традиционен хляб, пълен с мляно месо и кориандър. За десерт основно ядохме фурми или плодовете на техните кактуси. Иначе успяхме два пъти да намерим и бира, която се продава в специални туристически магазини, въпреки че по пътя към пустинята вече нямаше шанс да се намери алкохол. Единствено в Танжер успяхме да поръчаме мароканско вино и в ресторанта. Цените на храната в магазините са същите като в България, така че не е толкова евтино, колкото казват всички. Услугите обаче са достъпни – спали сме за около 15-20лв на наистина хубави места.НОМАДСКИ ЖИВОТ
След онази вечер в оазиса при нас дойде Абдул – председател на туристическата асоциация на този регион, който представлява 12 села пред местната власт. Той се занимава с различни активности, организира разходки с джип и камили в пустинята и знаеше много за културата и живота в Мароко. Оказа се, че има уговорка с номадско семейство, което можем да посетим преди да пренощуваме в пустинята. Тяхното "домакинство" се състоеше от двама братя, всеки с по две жени и общо 9 деца. Живееха в палатки, които представляват по-скоро дървени колове с килими върху тях. Имат си обособени хол, кухня и готвят в печка, изкопана в самия пясък. Ние успяхме да видим само децата, но разбрахме от Абдул, че се препитават като отглеждат кози, а когато нещо им потрябва от магазина, отиват в най-близкото населено място и продават една. И така до следващия път. Този начин на живот всъщност е много устойчив, защото те не оставят нищо излишно след себе си. Което веднага повдига въпроси за това как живеем ние.ПУСТИНЯТА
Когато се разделихме с номадите, поехме към Сахара. Пустинята е наистина различна от всичко, което може да ти се случи. Въпреки че разходката с камили за мен беше прекалено туристическо преживяване. Качихме се на дюна и гледахме звездите – можеш да си представиш как се виждат без никаква изкуствена светлина около теб. Спахме на палатки, в които беше доста комфортно. Температурата през нощта беше около 15 градуса, а на сутринта стигаше 25-26 и това е защото хванахме началото на тяхната зима. Едно от най-ценните неща обаче беше компанията на Абдул, който ни разказваше много за Мароко. От него разбрах, че тук нещата също се променят много бързо, въпреки по-строгия характер на исляма. Той например има уреден брак и се е оженил без да познава съпругата си, което е било съвсем нормално. Днес обаче младите могат да изберат дали да водят по-светски начин на живот, да сключат брак по желание и по-късно, да имат по-малко деца, а жените евентуално да работят. Забелязах, че той не е съвсем съгласен с тези промени, може би защото е религиозен. За него беше напълно необяснимо, че двойката в нашата компания, която е заедно от девет години, няма брак и деца. Видях неразбиране от негова страна, но не и неуважение. Просто животът ни е съвсем различен.ШЕФШАУЕН И ТАНЖЕР
От Сахара потеглихме обратно на север към едно от най-популярните места в страната – Шефшауен, познат още като "синия град". Действително целият е боядисан в синьо, но сякаш само с цел да привлича туристи и изглежда изкуствено, а търговските улици са пълни единствено със сувенири. Известен е и с хашиша, който се пуши навсякъде. Негласно употребата му е легална и по тази причина в града има доста испански растафари и хипита. След това продължихме към Танжер, който е най-европейското място в Мароко, вероятно защото е и най-близо географски. В града се развива доста испански бизнес и има много чужденци, мащабът е по-голям, а и обстановката е позната – блокове, бизнес сгради, университети. Препоръката ми към всеки, който иска да отиде в тази страна, е да ѝ отдели поне 10 дни, защото от място до място има голяма разлика. И най-вече да тръгне без предразсъдъци. Няколко човека преди ми бяха казали, че отношението там е грубо, особено към жените, и че не се гледа с добро око, ако са с къси панталони и ръкави. Моят опит беше различен – като турист можеш да се чувстваш напълно свободен, защото хората са наясно с различията и уважават твоята култура. Освен това има много какво да научиш, а те са отворени да го споделят.