Има ме само там, където искам. Нямам време и желание за никакви компромиси. Мисля, че това е тенденция при хора с подобна на моята чувствителност, подобно на моето усещане към света – да търсят своите дупки, да се скрият. Защото пейзажът е невъзможен.
Май се готвиш скоро да направиш още едно такова бягство.
Няма как иначе. Трябва да избягам поне за два-три месеца в годината. През това време си правя равносметка, давам си възможност да пиша… или поне – опитвам да пиша.
Винаги си бил бунтар. Как се промени твоят бунт през годините?
Отказах се да се бунтувам срещу чалгата. Отказах се да се боря срещу анцуг и фитнес културата, срещу новата интелигенция, която се случи през последните години. Вече не знам доколко съм бунтар… Онзи аутизъм, за който говорих, е моят бунт. Някои хора ми казват – ”Защо не говориш в разни телевизионни предавания? Нужно е хора като теб да говорят”. Но това съм го вършил достатъчно и е време да дам възможност на себе си да правя неща, които са ми по-важни. В едно съм сигурен – няма да правя никакви компромиси, особено след онова, което се случи с Колето.
Наистина, няма как да не споменем Кольо Карамфилов – ти беше един от най-близките му хора.
Да, бяхме като братя, 20 години не сме се разделяли. Всичките ни идеи бяха взаимни. Искам да му посветя една книга, която ще се казва – На Колека, който ме разбираше. Защото ако някой те е разбирал толкова добре, няма как да не ти липсва… Смъртта му все още е шок. И тепърва усещаме цялата тежест. Но аз си знаех, че ще е така – с времето болката само ще нараства. И няма да се преодолее, това е ясно. В момента с група приятели се стремим да разпространяваме творчеството на Кольо – за да знаят хората, че сред тази пошлост е живял един световен артист.
Доколко ти влияеше на неговото творчество и доколко се случваше обратното?
Взаимно беше, нямаше как да няма преплитане. Кольо беше много вдъхновяващ човек – когато общуваш с него, разбираш важността на изкуството. Той силно повлия на стиховете ми, а и те много му допадаха – и Развяване на минзухара, и Октомври, разбира се и Канела.
В подредената наскоро изложба на Кольо Карамфилов в галерия Нюанс, основно място заема именно Канела и графиките на Кольо към нея. Странно или очаквано е, че толкова години след издаването є тази стихосбирка продължава да вълнува?
Познаваш ме – не обичам да хваля собствените си неща. Но добре си давам сметка, че Канела има активен живот, който продължава и до момента. Често получавам имейли и обаждания с въпроси къде може да се намери, виждам и че доста хора разпространяват стиховете в Интернет. Може би защото са искрени, невъзможно искрени. Всъщност, с поезията няма друг начин. Скоро очаквам Румен Леонидов да преиздаде Канела, както и Октомври.
Възможно ли е стиховете от Канела да съществуват без графиките на Кольо към тях?
Не. Тя е взаимна и винаги ще бъде такава. Всички мои книги с поезия се обвързани с Кольо.
Кога да очакваме нова стихосбирка от теб?
Нямам представа. Никога не съм планирал тези неща. Нито пък приемам книжното тяло като нещо много важно. Кольо и Румен Леонидов са основната причина за появата на тези книги, а аз се радвам, че излизат, заради моите приятели, заради кръга около мен. Поезията е нещо различно, въздушно, витално. Може би един ден, когато събера стихове, ще издам нещо, ще видим. Макар че със смъртта на Кольо нещата сериозно се променят…
Обръщаме се към театъра, тъй като поводът за това интервю е представлението Любов, което е по твой текст. Хареса ли ти?
Последните години умишлено не ходя на репетиции, за да не притеснявам актьорите и изобщо хората от състава. Така направих и с Любов – гледах го накрая, когато всичко беше готово. И мога да кажа, че съм щастлив с тази пиеса.
Лесно ли се сработи с режисьора Лиза Шопова?
Аз съм от хората, които смятат, че в театъра режисьорът и актьорите са по-важни от автора на текста. Текстът е само основа, той трябва да бъде подходящ и възможен за актьорите и режисьора. Затова и огромната заслуга Любов да се получи добре, е на Лиза, на четиримата страхотни актьори. Разбирам, че интересът към тази пиеса е голям и особено се харесва от по-млада публика.
Какво е близкото и далечното между Любов и режисираното от теб Речта на селския крал?
Хаха, ами, няма нищо общо. Освен че и в двете представления присъствам по някакъв начин, макар и различно.
Въпреки че текстът за Речта е на Румен Леонидов, идеята за този спектакъл започва от един твой репортаж за Панорама, в който снимате кмета на село Катунци. Как възприема той представлението и персонажа, който е вдъхновил?
Кметът присъства на премиерата – беше най-щастливият човек на света, накрая държа прочувствено слово и ни черпи с най-хубавото си вино. След репортажа в Панорама и пиесата, стана най-популярният кмет в България – вече хора специално минават през Катунци, за да си вземат автограф и да се снимат с него. Това прави щастлив и мен.
Въпреки че постановките ти винаги излизат по софийските сцени, в момента работиш за Хасковския театър. Как се случват изобщо нещата там?
Хасковският театър е уникален, нещата при него са отлично балансирани. Всичко се случва с ентусиазъм и изключителна политика. В него можеш да поставиш толкова некомерсиални текстове, каквито едва ли можеш да поставиш другаде. Затова Хасково не е типичен пример за театър извън София. Наблюденията ми за останалите провинциални театри са малко далечни, но знам, че нещата стават все по-трудни. Много сериозни автори не могат да намерят път към сцените на тези театри, защото битката за билетчета е кървава. И това не е хубаво. Защото театърът не трябва да се случва само по улица Раковски, трябва да го има и на други места.
Как се отнасяш към театралните актьори и режисьори, които се захващат с телевизионни роли и предавания, които са (меко казано) под нивото им?
Никого не виня. Но пък трябва да се има предвид, че да живееш без компромиси и отстоявайки позициите си, изисква огромни усилия. Това е друг тип усещане за света. И хората, които го имат, са все по-малко. Все по-често са задушени от общата битка за пари, за задоволяване. Става все по-болезнено да се живее тук, сред този тип хора. Това е рейтингов живот, който аз не разбирам.
Песимистично.
Напротив, навсякъде е така. Питаш ме колко хора от моя тип са останали. Ами, голяма част от тях можеше да видите на откриването на последните две софийски изложби на Колето. Както и на погребението му. Знам какво им коства да правят, каквото правят. Знам унижението, което им коства. За такива хора тук всичко става трудно.
Няма как да не говорим и за ЦСКА. Как ти хареса отминалия вече сезон?
Аз съм си все така там – на стадиона, където съм бил винаги. Според силите си – помагам с каквото мога. Има хубави неща, които се случват с българския футбол. Отдавна искам отборите в А група да станат десет и нещата отиват натам. Това, което се опитва да направи ЦСКА с акциите, също е хубаво. Това е бъдещето на всеки отбор, независимо, че от първия път не се получи. Стадионите отново започват да се пълнят – бавен, но сигурен процес. А това е важно, защото публиката е най-важна. И футболът продължава да бъде едно от нещата, заради които се чувствам щастлив тук.
Скоро започва и Световното в Бразилия.
Световното е моят празник. Най-интересни са ми груповите фази. Мисля, че това ще бъде извънредно първенство, защото ще бъде там, където трябва да бъде. И ми се струва, че идва времето, когато ще се появи новият Гаринча, новият Кройф. Време е да блеснат новите футболни романтици.
Любов е на Сцена IV етаж на Народен театър Иван Вазов, 8 юни, 19:30
Ретроспективната изложба на Кольо Карамфилов е в галерия Нюанс (Денкоглу 42), до 8 юни
