В разказите на Деян Енев е като по улица Раковски от началото на един негов разказ – можеш да срещнеш кого ли не. Даже себе си можеш да срещнеш като млад… Звучи хубаво, но е по-страшно. В разказите от
Ези-тура, силни като цигари без филтър, резки и къси, невинаги е Раковски. Тук най-често е Курило, Овча купел, Околовръстното, Люлин, блокове, крайни квартали, всекидневната градска беднота. Тук можеш да срещнеш себе си като Лудия Макс, който, пребит, си спомня, че е забравил да нахрани щуреца, като момчето с Висоцки, като старците Сарафови от
Казабланка, като Галилей от Курило, тичащ да съобщи, че войната е свършила… Остро насрещно писане, понякога свъсено и мрачно, с око за всеки детайл и жест, серт тютюн.
Да четеш Енев, наистина е като да пушиш серт цигари – резки и къси, не се церемонят много, удрят директно, парят и давят, помниш ги с дробовете. Но във всеки от тях има нещо невинно и опрощаващо накрая. Утеха някаква. Преди да се е разсеял синкавият дим над главите ни.
Георги Господинов
