ОТ БРОЯ | Фабрика, място и агент на производство
Този материал е част от есенния печатен брой на ПРОГРАМАТА. Открийте го ТУК.
Вътре в стените ни не съществува никаква граница между реалност и фикция, само различни нива на вероятности, които биха могли да се отгатнат, но първо ще трябва да си признаем, че сме машини. Приятното в работата на Никола Стоянов е възможността за проследяване на една фантазна и нова теогония, която е изградена от всичко, което сме открили, но отказваме да използваме.
Текст: Стефани Стоева
Отговаря: Никола Стоянов (IG: avoid.nd)
Фотографии: Личен архив
Сбъдва ли се онази теоретична фикция за бъдещето на изкуствения интелект?
Тепърва ще се разбере. Четейки Фредерик Джеймсън преди няколко месеца, бях наистина учуден от точността на някои от анализите му или по-скоро от това колко време им е отнело да се актуализират. Колкото и да обичаме да си мислим, че технологичната адаптация на културата и просмукването ѝ в ежедневието се движат с почти мигновена скорост, реалността е, че все още отнема време. Хиперверието, инструментът на теоретичните фикции, ни напомня, че фикциите, фиксирани в бъдещето, пренаписват настоящето чрез ретрохронично инженерство на миналото.
Кое те изненадва и провокира в ролята ти на наблюдател?
Безкрайно извънземният характер на ежедневието и на света, който ни заобикаля, и почти магическата способност това да остане незабелязано. Мисля, че идва от уличната фотография, която беше и още е начинът, чрез който и през който мисля света.
Кое е основното условие за латентност?
В термофизиката има термин „латентна топлина“, енергията под формата на жега, която се генерира или абсорбира при смяна на агрегатно състояние. По сходен начин в скритите фазови преходи можем да открием потенциална енергия за неочаквани морфози.
Това, разбира се, в кръга на шегата.
Как се използва тя в технологиите, за да може да бъде отразена от изкуството и експлоатирана от религията?
Технологията сама по себе си е бита карта. Изкуството и религията я обгръщат заради близката ѝ връзка с контрола, това по линия на Дельоз и Бъроуз. Вземайки предвид окултния характер и на трите, мисля, че връзката е ясна.
Какво ни довежда до критичната маса от знание за обща и коренна промяна в постконспиративен свят?
Мисля, че критичността на масата е умряла, както казва Ник Ланд във „Фюрербункера“ към края на XX век. Опити в тази насока, мисля, трябва да се търсят в минорното: малката литература, обскурното, онова, което ни плаши, но продължава да ни привлича, и всички други подобни мътни пътеки.
Не ставаме ли все по-иманентни?
Хората се кристализират; ремикс културата, която бе контракултурна сила, вече е пропита в новите механизми на контрол. Бих казал, че днес сме демонично превзети в гоетическия смисъл. В „Ключът на Соломон“ общото между повечето демони, които можеш да призовеш, е: намират скрити съкровища, учат те на всички природни науки и изкуства и могат да ти предоставят партньор и безкрайно богатство.
Това, отново, в кръга на шегата.
Хората възприемат ли се като част от обстановката, част от цялото?
Индивидът, ако можем да говорим за такъв, със сигурност се усеща като част от обстановката, но мисля, че модерните феномени на политическа фрагментарност са достатъчен пример, че контролът днес работи не като ни привежда в едно цяло, а, обратно, разделяйки и модулирайки ни. Акселерационисткият гамбит тук е ясен: няма нужда нито от страх, нито от надежда, а само от търсене на нови оръжия.
Къде стои човешката и нечовешката идентичност в работата ти?
До голяма степен смятам работата си за шамански труд, канализиране на нечовешки сили през мен като агент. Това също идва от фотографията, която краде повече, отколкото създава. Има и нещо, свързано с науката, критиката и поетиките, но това е за друг тип текст. За да отговоря накратко, смятам, че надценяваме човешкия елемент в нас самите и в света, който ни заобикаля.
С какво се спира параноята или тя е просто признак на необходим акселерационизъм?
Параноята е по-скоро реакция към навързаността на нещата; в историята има опити, академията и нейната архивна треска, музиката, науката и гематричните практики, а поне за мен най-извисената и ефективна форма е изкуството.
Относно акселерационизма това е малко като у Бенямин – търсене на малки съвпадения, които капитализмът (тук не бива да пропускаме всички други, по-старомодни авторитарни форми) не е превзел или просто е захвърлил, а които могат да дадат почва за нови практики и нова мисъл.
