Още с влизането си в залата зрителят е посрещнат от познатата тясна сцена на театъра. Този път ниският таван сякаш играе специална роля в сценографията, тъй като засилва усещането за тъмнина и тягостност. Из въздуха се носи усещане за кадифе, кабаре и пури. Тук е построена алегоричната ферма на Джоунс, която съвсем скоро е превзета чрез бунт на животните в нея. Метежът е предвождан от свинете, които привидно желаят да управляват фермата в равенство и братство заедно с останалите ѝ обитатели. Както обаче е известно, всички животни са равни, но някои са по-равни от останалите и така прасетата малко по малко застават начело на йерархията, като откриват замайващото сладко пиянство на диктатурата и контрола.
Това е история за животни – прасета, коне, патици, овце. Образите им са ярки и силно типизирани – диктаторът, повърхностната хубавелка, страхливецът – и във всички тях се превъплъщава една единствена актриса – Снежина Петрова. Около нея на сцената са нейните студенти, които изпълняват пряката и преносна роля на нейни беквокалисти. Снежина Петрова рязко влиза от образ в образ, спори със себе си, преоблича персонажите си в коренно различен емоционален спектър, тембър, енергия. Фермата на животните безспорно е едно от представленията, в които актьорската ѝ мощ впечатлява най-взривно. Лекотата, с която води диалози със самата себе си, без това да изглежда шизофренично, предразполага зрителя да потъне изцяло в сюжета.
За да бъде всичко още по-причудливо и внушително, постановката е отчасти и мюзикъл. Мрачната кабаретна, но едновременно с това и минималистична стилистика, акомпанират на сюжета по оригинален начин и го показва на публиката от нов ъгъл, извън от клишето, в което творчеството на Оруел често е затваряно.
Новелата Фермата на животните излиза за първи път на 17 август 1945 година. Написана е за няколко месеца по време на съюза на Великобритания и Съветския съюз срещу нацистите. Въпреки ситуационната конкретика, заради която Оруел създава алегорията, основните тематики на текста могат да бъдат пренесени в различен времеви контекст и да са все така устойчиви. Осъществим ли е митът за равенство и братство? Възможен ли е бунт срещу диктатурата? Неизбежен ли е тоталитаризмът?
Смелият подход към прочитането и разчитането на Оруел е правилният подход – онзи, който счупва рамките на демагогията и на класическото възприятие, за да извлече основната идея и да я адаптира на съвременен език. Десислава Шпатова прави не само това. Тя адаптира едно от най-популярните и експлоатирани литературни произведения, култово с посланието си и винаги актуално, и го облича в черните дрехи на класиката. Тези дрехи изглеждат съвсем намясто във всеки исторически период и по време на всяка политическа криза, а изобретателността, с която Шпатова подхожда, и шеметната актьорска игра на Снежина Петрова са напълно достатъчна причина представлението да се посети от всеки, който се интересува от театър.
