Черно-бял филм с двама актьори в една къща, която става пространство за един безкраен скандал в реално време – през 70-те, когато Джон Касаветис прави подобно кино, това е било бъдещето. Сега отвсякъде сме бомбардирани с инфлуенсъри, стриймъри и реалити телевизия, така че за да усетим изкуството в Малкълм и Мари, се налага на създателите му да вземат радикално решение. А именно да се върнат назад – към филмите от 50-те и лекото театралничене. Подобна концепция не уцелва всеки зрител, но пък този филм не гони масовата публика. Макар че ако се вярва на интереса към него, Малкълм и Мари не може да се оплаче от липса на успех. За това помагат и звездите в главните роли – Джон Дейвид Уошингтън (BlacKkKlansman, Tenet) и Зендая Колман (Спайдър-мен: Завръщане у дома и Най-великият шоумен), които се раздават на екран в доста комплексни персонажи, с безброй смени на състоянията. Историята кой знае защо носи едно специфично автобиографично усещане: режисьор и дългогодишната му приятелка се прибират от премиера на новия му филм – първи успех, след дълга поредица от неособено добре приети опити. Това, което може да се превърне във вечер на празнуване, рязко ескалира в нощ на крещящи истини. Човек просто не може да се отърси от мисълта, че нещо подобно някога, някъде се е случило на автора на филма Сам Ливингстън. След серия от филми с рейтинг 6 на релси в IMDb той изведнъж се превърна в момчето чудо покрай фурора, който предизвика Еуфория. Една от сцените тук включва Малкълм, който чете ревю за собствения си филм, написан от журналистка, и обидата на твореца е искрена, неподправена. Така е, ако критиката на филми трябваше да е максимално обективна, щеше да е сведена до изразните средства на онзи сайт, за който не говорим: филмите да се делят на "става" и "пълна тъпня". Малкълм и Мари определено си става, и то меко казано.