Докато Париж е разкъсван от ескалиращи протести, между една двойка също са плъзнали опасни пукнатини. Рафаел и Жули са заедно от десет години, но нещата между тях въобще не изглеждат розови – покрай нервните изблици на Рафаел търпението на сериозната и емоционално резервирана Жули започва да се изчерпва. Един неочакван инцидент обаче ги изпраща в болницата, а чакалнята междувременно постепенно започва да се изпълва с жертви на полицейско насилие, потърпевши на нещастни случайности, хора в спешна нужда от лекарска помощ и кой ли още не. Сред това трагикомично стълпотворение е и един от протестиращите – Ян, който по стечение на обстоятелствата формира необичайно приятелство с ранената (и в този момент вече доста дрогирана от лекарствата) Рафаел.
Лентата проблематизира въпроса за предразсъдъците и първосигналната ни нужда да се вкарваме в ролята на съдници. Инстинктивно разделяме хората на категории и автоматично закачаме етикети на база на външния им вид и спонтанното им поведение. Когато обаче сме поставени в екстремна ситуация, бариерите падат, дори първоначално да ни се привижда, че са все още там. Какво значение има финансовото състояние, политическата позиция и произходът на двама души, легнали един до друг на болничната носилка? Фрактурата е важен в този смисъл, че призовава към задружност, запазвайки един непосредствено искрен наратив. Посланието за обединение открива своето отражение и в самата структура на филма: отделните фрагменти от различни житейски истории се напасват и преплитат, като се оказва, че всеки от героите помага на всекиго по някакъв начин. Тази свързаност, представена камерно, единствено между стените на болницата, всъщност е частица от глобалната емпатийна връзка между хората.
Кинематографията е динамична, а сцените често са заснети от ръка, създавайки впечатлението за документално кино. Тук-таме внесените кадри от реалните събития от 2018/19 година подсилват този ефект. Субективния поглед обаче постепенно преминава в обективен, като започваме от гледната точка на Рафел, но постепенно разширяваме светогледа си. Именно така филмът ни повежда на пътешествие за преоткриване на другия и развенчаване на стереотипите, възприети от възпитанието и от медиите. Когато виждаме Ян за пръв път, ние го възприемаме като агресивен и необуздан хулиган и дори смеем да предположим, че е отишъл на протеста за чистото удоволствие от това да всява смут. Когато навлизаме по-навътре в психиката му и откриваме повече от личната му история, преосмисляме това си впечатление, също както прави и самата Рафаел.
Един от разговорите между двамата герои повдига въпроса за нуждата от диалог между индивида и системата и необходимостта от активна и градивна комуникация като система за разрешаване на политически и икономически проблеми. За съжаление обаче държавната структура не се проявява като добър събеседник. Силата е в отделните хора – във всеки активист, страничен наблюдател или полицай. Разбира се, не можем еднолично да съградим утопия, но на принципа на доминото можем да повлияем дори на един-единствен човек, да помогнем, да направим живота му по-добър. Можем преспокойно да разчитаме, че и той ще го направи на свой ред. Фрактурата изхожда от вярата, че сме изначално способни на съчувствие и тази ни способност се отключва в момент на бедствие. Иска ни се да вярваме, че това убеждение се корени в истината; че човек сам по себе си е жертвоготовен.
Не сме сигурни дали това е вярно, особено след пандемията, когато станахме свидетели на нарастваща изолация и разделение. Може да се каже, че тези две години дори опровергават позицията на Корсини. Това не трябва да ни заблуждава обаче. Когато сме седнали едни до други в кинозалата, ние усещаме тази трептяща връзка между нас, а екранът сякаш ни обгръща и придържа в едно цяло. Наистина, ние сме заедно пред изкуството, заедно сме пред неговото послание и сме готови да го предадем нататък. В интерес на истината киното се доказва като по-добър обединяващ елемент и от ситуацията на криза.
Проверяваме истинността на това твърдение, като гледаме Фрактурата довечера от 20:00 в The Steps.
