Фредерико Педрейра: Пишейки, разплитам възлите на паметта
Всяка страница в новата книга на португалския писател Фредерико Педрейра излъчва поезия, облечена в сладко, жадувано чувство за носталгия. В това няма нищо чудно – Педрейра има 6 стихосбирки зад гърба си, а освен това пише романи, разкази и есета. През 2021 година печели Европейската награда за литература за Урокът на лунатика, която пристигна да представи в България на 17 юни по покана на издателство Колибри. Потапяме се в разкъсаните спомени от детството, тихите моменти на уединение, прекарани с книгите, унасяме се от аромата на още топлите филийки с масло, току-що приготвени за следобедна закуска, ровим в чекмеджетата на миналото и там откриваме скътани следите на отлетялото време. Как да запазим хербария на паметта свеж, къде се крие най-голямата сила на литературата и кога родителите спират да са абстрактна концепция и се превръщат в реални личности в очите на едно дете, научаваме от самия автор.
Вие сте човек с множество таланти – поет, писател, журналист, преводач, пишете есета и романи. Как бихте описали себе си на българските читатели, които не са запознати с творчеството ви?
Вече не съм журналист. Работих това в продължение на няколко години, когато бях в 20-те си, но се отказах. Всъщност съм много срамежлив човек. Трябваше да провеждам много интервюта и телефонни разговори, но това винаги ми носеше чувството, че може да прекъсна или засегна някого в процеса на разговора. Вероятно ако се занимавах с това днес, бих се чувствал по-различно, но в онзи период ми носеше доста напрежение.
Интересувам се от мисълта и думите, които произтичат от нея, вълнувам се от езика и от философията. Чета много философски книги, особено напоследък, но не пренебрегвам романите и поезията. Не обичам да вкарвам литературата в определени категории. В докторантурата си също се фокусирах върху идеята, че писаното слово е свободно от жанрови ограничения – харесва ми да мисля за философите като за писатели и обратното, за писателите като за философи.
Обичам и музиката. Свиря на пиано, свирил съм и в няколко групи, но тази част от кариерата ми вече е зад гърба ми. Аз съм голям индивидуалист, а когато си част от банда, трябва да се справяш с егото на всеки от членовете. Понякога това изобщо не е лесно. Всъщност се затруднявам да се справя дори със своето собствено его, камо ли с чуждото. Тук споделям мисълта на португалския поет Фернандо Песоа, който казва, че писането е начин да останеш насаме със себе си. Затова избирам писането.
Има ли философ, който по някакъв начин е формирал начина ви на мислене?
Абсолютно. Много харесвам трудовете на австрийския философ Лудвиг Витгенщайн, въпреки че се съмнявам, че го разбирам напълно. Предизвикателството при него е, че той не се опитва да установява нови теории, а по-скоро се стреми да деконструира вече съществуващи тези и да разясни концептуалните проблеми във философията. По сходен начин за мен писането е метод да си изясня моите собствени съмнения и несигурности в себеизразяването, както и да погледна по-осъзнато назад към миналото. Пишейки, разплитам възлите на паметта, но обикновено не се опитвам да приложа уроците от миналото върху настоящето. Напротив – за мен това е по-скоро посещение на спомена, след което излизам оттам и се връщам към ежедневните си проблеми. Може да се каже, че в този смисъл писането е начин да се наслаждавам на времето, което ми е отредено на тази земя.
Защо паметта е толкова важна за вас?
През повечето време изобщо не мисля за настоящето. В миналото виждам много поезия, която ме интересува и вдъхновява. Чрез него се преоткривам. Понякога разглеждам стари снимки и видеоклипове, за да си припомня човека, който съм бил, и да не го изгубя безвъзвратно. Както казва Пруст, ние сме множество хора, събрани в един живот. Имам нуждата да знам откъде съм тръгнал и какво се е случило с мен оттам нататък. Това е и главният въпрос, който се питам, докато пиша или размишлявам: какво се е случило между ранното ми детство и сега, когато съм на 39? Какви преживявания са ме преобразили? Затова паметта е важна. Поезията на изменчивата природа на реалността и трансформацията на моя поглед към реалността се изразява в опитите ми да разбера хората отвъд това, което са ми дали на момента.
Как държите паметта си жива? Пазите ли неща за спомен, например стари билети от кинопрожекции или играчки от детството си?
Преди го правех, но после осъзнах, че всички тези вещи се превръщат в товар. Не физически товар, а концептуален. Периодично си давам сметка, че е време да започна начисто. Това намира отражение и в творчеството ми. Не разглеждам книгите си като повторение на дадена формула, а като начин да погледна на нещата от нов ъгъл. Иска ми се да бъда като един от моите лични герои, Боб Дилън, който никога не спира да се преоткрива и редефинира. Когато стана на 82 години, на колкото е той сега, искам да продължавам да преосмислям себе си като творец, а не да почивам върху старите си успехи. Според мен всеки човек трябва да предизвиква себе си и това предизвикателство е много по-важно от тези, поставени от други хора.
Главният герой в Урокът на лунатика разглежда старите книги на прадядо си с удивление и възхита. Чрез тях той намира особена връзка с тези поколения от семейството си, които не е имал възможност да срещне, докато са били живи. Има ли подобна фигура от миналото на вашето семейство и доколко е биографичен този детайл в книгата?
Това е не просто биографичен елемент. Мисля, че имам някаква романтична представа за фигурата на моя прадядо. Ако го бях срещнал, докато е бил жив, вероятно би ме било страх от него. Той е бил изключително строг човек, но връзката с него е важна за мен, защото именно той е донесъл всички тези книги в зелената къща. Благодарение на него израснах, обграден от книги. Дори дядо ми не обичаше да чете особено, но разнообразието от заглавия в домашната ни библиотека винаги ме е интригувало. Прадядо ми е купувал всякакви видове книги – историческа, политическа и екзистенциална литература съжителстваше по рафтовете с художествени романи и португалски реализъм. Когато поотраснах, започнах да си давам сметка за изобилието от различни жанрове, които ми бяха на разположение. В резултат на това обаче за мен прадядо ми заприлича повече на литературен герой, отколкото на истински човек.
Започнах да откривам книгите през неговите очи и през неговата селекция. В продължение на много, много години тази библиотека беше основният ми източник на информация. Никой освен мен не ѝ обръщаше особено внимание. Семейството ми не влага голямо значение в изкуството, затова оценявам високо влиянието на този човек, когото не съм имал честта да познавам.
Коя беше първата книга, която остави дълбок отпечатък върху вас?
Бих казал, че книгите са две. Едната беше сборник с разкази за младежи, който беше много популярен в Португалия. Казваше се Приключението и се разказваше за група момчета и момичета, които прекосяват Португалия от юг на север. Важното за мен е не толкова самият сюжет, а това, че тогава за пръв път започнах да запълвам свободното си време с книга в ръка. Затворен в едно метафорично мехурче, насаме с историите, осъзнах колко е прекрасно да се потопя напълно в един друг свят.
По-късно започнах да чета „истинска“ литература. Португалският реалист от XIX век Еса де Кейрош беше първата ми среща с по-сериозните литературни творби. Впрочем неговата книга също беше част от библиотеката на прадядо ми в зелената къща. Постепенно започнах да предпочитам да живея в света на историите, отколкото в реалния свят, който ме заобикаляше. Тази мисъл е колкото страшна, толкова и успокояваща.
Вашите описания са изключително поетични. Каква за вас е връзката между поезията и прозата във вашето творчество?
За мен поезията и прозата не са толкова различни. Започнах да пиша поезия, преди да се занимавам с проза, и заради това възприемам двата типа литература като едно цяло. Обичам да се вглеждам в поетичната страна на прозата и обратното. Не харесвам да чета поезия, в която липсва тази флуидност, характерна за прозата, затова, когато кажа, че съм човек на словото, това за мен означава, че всичко, свързано с него, е важно за мен. Не се смятам за поет, нито за писател – аз съм просто човек, който обича да чете и пише, и невинаги знам накъде ще избие тази обич към думите.
В случая на тази книга аз почувствах, че имах нужда от поетична нотка, която да кореспондира на поезията на спомена. Не исках просто да описвам събитията от моя живот, защото за мен те нямат чак такова значение. Като писател аз трансформирам реалността през езика, а това става най-въздействащо с инструментариума на поезията. Цветовете, ароматите и някои от героите могат да бъдат усетени единствено през едно специфично сливане на сетивата – когато прелея цветовете с докосванията и звуците, всичко това добива цялостен вид. По този начин се появяват в главата ми, след което започвам да пиша и се опитвам да запечатам тези преживявания по възможно най-искрения към себе си начин. Опитвам се да остана верен на усещането, което ме е вдъхновило.
Романът е доста фрагментарен, подобно на начина, по който паметта работи в реалния живот. Хронологично ли подходихте към написването му?
Не, но отначало се опитах. В един момент обаче започнах да се отегчавам и промених метода си на работа. Именно затова Урокът на лунатика създава усещането за пачуърк. Когато завършех някоя глава, обмислях следващите събития, но постепенно си дадох сметка, че сюжетната линия започва да се превръща в задължение и това ми се стори малко скучновато. Вместо това предпочетох асоциативния подход. Замислях се за някоя миризма или образ, на които ми напомня действието, и започвах да пиша за това, пренасяйки се в друг момент от миналото. Така изоставих всякакво нарочно усилие да пиша хронологично.
Когато Марсел Пруст е във Венеция и се препъва в някой камък или отпива от чаша чай, той асоциира ситуациите с различни усещания, които го свързват с други моменти и събития и той започва да пише за тях. Това се случва и с мен, провокирано от малките неща, способни да ме транспортират през времето.
Ако можехте да се върнете обратно в някой момент от детството или юношеството си, кой би бил той?
Бих се върнал в градината на баба ми, когато бях малък и играех футбол, защото тогава за пръв път започнах да се уча да се наслаждавам на това да прекарвам време насаме със себе си. Докато ритах топката, се преструвах на спортен коментатор и може би е изглеждало малко откачено отстрани. Бих казал, че тази игра прилича много на писането ми. Говоря си сам, коментирайки собствените си преживявания и мисли.
Може би ако пътуването във времето беше възможно, не бих искал да се пренеса назад в буквалния смисъл, но ми харесва фантазията за това. Справям се с миналото по малко странен начин. Жена ми казва, че съм обсебен от него, и наистина имам склонност да се вглъбявам в неща, които са се случили отдавна.
Наистина, носталгията сякаш струи от всяка страница. Мислите ли, че има универсални преживявания, които могат да бъдат почувствани от всеки читател, независимо от това къде се намира и каква е съдбата му?
Определено има такива. Едно от тях е явлението как, когато сме деца или тийнейджъри, мислим за възрастните като за художествени герои в нашите животи. Може би това идва от неяснотата откъде идва тяхната безусловна любов. Не разбираме нуждата на родителите ни да ни обичат по този начин – това е нещо, което научаваме с времето, когато пораснем, но докато сме малки, близките ни са едновременно и непознати за нас и това идва с много въпроси. Чувството, че не пасваш на семейната „схема“ и не мислиш по същия начин като околните, поставя дистанция между теб и другите членове на семейството.
Кога изчезва тази дистанция?
Безусловната родствена любов започна да добива по-мотивиран облик за мен, когато станах на 24–25 и отидох да уча в Англия. Фамилният механизъм започна да ми липсва, както и срещите с роднините и други споделени мигове, за които до този момент не се бях вълнувал изобщо. Започнах да ценя тези мигове повече и да мисля за родителите си като за отделни личности със своите собствени желания, качества и недостатъци, различни от моите.
Да се върнем към заглавието на книгата. Какъв беше урокът, който научихте, докато писахте Урокът на лунатика?
Няма такъв – това е по-скоро игра с думи. В последната глава описвам как свиря на пиано и се опитвам да науча уроците, дадени ми от учителя ми по музика. Идеята за урока в двойното му значение, като задание и като мъдрост, се отразява в уроците, които научаваш, когато се гмурнеш в миналото си. Иронично, но така осъзнах, че миналото не е добър учител. Когато прочетеш книгата докрай, ти се връщаш обратно в реалността и си отново там, откъдето си започнал. Нищо не се е променило.
Започнах да пиша с очакването, че така ще се преборя с демоните си. Нещата, които те спират от пълноценното живеене в настоящето, обаче никога не си тръгват.
В този смисъл урокът е, че в миналото няма уроци. Реалността е константна и трябва да продължиш да пишеш или да четеш, ако искаш за малко да се пренесеш извън нея и да намериш подслон в някой друг свят.
