Fun Lovin’ Criminals: Просто се забавляваме, докато правим музика
Нюйоркчанинът Фаст Лайзър всъщност се казва Брайън. Получава прякора си в университета – изненадващо не заради ловките си пръсти, които светкавично обхождат грифа на баса и клавиатурата на синтезатора, а защото по това време говори бързо и постоянно прескача от тема на тема. Сега, когато разказва за музикалните си вкусове и любовта си към филмите на Джордж Лукас, Мартин Скорсезе, Куентин Тарантино и Ридли Скот, той говори спокойно, с весело чувство за хумор и дълбоко разбиране към тайнството на музиката. Франк Бенбини пък идва от Великобритания. Наричат го The Rhythm Man (Човекът ритъм), защото, както самият той твърди, е роден с ритъма в кръвта си, при това не само когато седне зад барабаните. Неговата изобретателност звучи и в пулса на песните, които двамата музиканти пишат заедно с китариста Наим Кортази.
Те са Fun Lovin’ Criminals и пристигат в София на 23 май, когато ще забият в Зала 3 на НДК, а преди тях ще послушаме и българските рокаджии Анимационерите. Какво да очакваме от концерта, можем ли да станем велики творци, без да учим в университет, и какво е спасението за съвременната музика, четем в следващите редове:
Какво да очакват феновете от предстоящия ви концерт в България – повече нова музика или основно по-старите ви парчета?
Фаст: Обичаме да смесваме нещата. През годините групата е преминала през множество възходи и няколко падения и сме пускали толкова много музика, че имаме огромен репертоар, от който да избираме. Оставяме феновете ни да ни водят, като не пропускаме да подготвим и изненади. Едни искат да чуят Scooby Snacks и парчета от първите ни няколко албума, други пък очакват да послушат някои по-редки песни от новите ни албуми. Разровихме се сред архива от имейли, за да видим какво сме свирили предишния път в София, и разчупихме списъка с малко по-различни песни. Стараем се винаги да има по нещо за всеки.
По какъв начин големите ви хитове като Scooby Snacks и Fun Lovin’ Criminal влияят върху процеса ви на писане на нови песни?
Фаст: Никога не сме си поставяли граници, когато пишем музика, дори що се отнася за старите ни парчета. Сега, когато се обръщаме назад, си даваме сметка, че сме били млади, още в 20-те си, и кипящи от тестостерон, работехме в нощни клубове и правехме глупости, докато днес се стремим към по-зрял музикантски подход и интелигентност в музиката си. Никога не се опитваме да напишем една и съща песен два пъти, но пък обичаме да гоним определено усещане. Понякога решаваме да направим парти песен, друг път – по-спокойно, смоукърско парче, понякога пък просто искаме да свирим соул. И понеже не следваме никакви правила, не спадаме към нито един конкретен жанр. Много групи се събират под общия знаменател на: „О, хайде да свирим заедно, защото всички харесваме рок! Ние сме рок група!“. Не, ние обичаме рок, но обичаме и соул, и хип-хоп, и фънк, дори реге и денс музика. Харесваме всичко!
Франк: Ако трябва да обобщя Fun Lovin’ Criminals, ние сме като пица с три основни съставки. Смесваме афроамерикански движения с фънк, латино, малко блус и рок… Така се получава основата: тестото, кашкавалът и доматеният сос. Оттам нататък всеки път добавяме различни съставки към пицата и вкусът се изменя.
Фаст: Ние сме пица за почитателите на месото! От една страна, сме жилави, а от друга – крехки, но тази нежност дойде с годините заедно с узряването ни като музиканти и възприемането на нови стилове към предпочитаните ни жанрове. Новият ни китарист пък идва от по-класически школувания музикален свят, знае такива завъртени акорди, за които дори не сме и чували. Той е изключителен музикант и изпълнява всеки жанр умело, затова е страхотно да работим заедно в студиото. Нещата вървят леко, свежо и креативно. Именно от това се нуждаехме, защото последните 10 години бяха като хлъзгав наклон надолу, силните характери на членовете на групата се бореха за надмощие, а в действителност за нас това никога не е било водещото. Музиката винаги е била основната ни движеща сила. Щастливи сме да заявим, че последната година беше много плодотворна за нас, затова сме много развълнувани да се върнем в София. Ще бъде различно преживяване за хората и се надявам те да разберат промените в групата, но и на излизане от концерта да си кажат: „Еха, това беше страхотно!“.
Слушате ли музика на езици, които не разбирате? Мислите ли, че човек може напълно да се наслади на една песен, без да разбира текста?
Франк: Определено. Езикът никога не ме е притеснявал. Заклет почитател съм на чуждестранната музика. Обожавам африкански фънк. Огромен фен съм и на Ебо Тейлър. Не разбирам за какво пее, но от музикална гледна точка ме докосва и вдъхновява. Много харесвам и една полска реге група – отново нямам идея за какво става въпрос в песните им. От години слушаме и харесваме и музика от Латинска Америка. За мен усещането на самата мелодия идва на първо място. Това, което те грабва първо, е музиката – не слушаш дадена песен за думите или историята. Слушаш, защото те кара да изпитваш нещо.
Фаст: Текстовете не ме интересуват особено. Повече се наслаждавам на музиката, мелодията, инструментите и вокалите, бийтовете и баса, затова за мен няма значение откъде идва дадена група. Даже не разбирам много от музикантите, които пеят на английски!
Беше ни доста странно, когато за пръв път направихме турне в Германия и осъзнахме, че там хип-хопът е на почит. Германците го приемат много насериозно. Никога не съм смятал, че немският е добър език за рап. Винаги ми е звучал много агресивно, но уважавам това, че германците толкова харесват този жанр. Така открихме една страхотна хип-хоп група, наречена Фантастичната петорка. Бийтовете им са брилянтни, дори си купихме някои от плочите им.
Кое се появява първо, когато пишете нова песен – бийтовете, текстът, мелодията или нещо друго?
Фаст: Може да се каже, че първо идват идеите. В началния етап оформяме някакъв зародиш на песен, без куплети или припеви – нещо като основа, която носи настроението на бъдещото парче. Оттам нататък градим мелодиите, а чак накрая текстовете. Забавно е. Понякога започваме да пишем песен с мисълта, че ще бъде балада, след което добавяме китарата и текста и стилът се изменя неимоверно. В този ред на мисли никога не знаем предварително накъде отива дадена песен, преди да сме я завършили. Отново опираме до това, че не се подчиняваме на някакви правила. Просто се забавляваме, докато пишем музика.
Франк, ти си познавал някои от членовете на групата още преди да се присъединиш към състава. Беше ли фен на Fun Lovin‘ Criminals и как се промени животът ти, откакто стана част от групата?
Франк: Да, бях им фен. По онова време бях от малкото готини хлапета във Великобритания, които си паднаха по стила, по звука и светогледа на бандата. Първият човек от групата, когото срещнах, беше Фаст. Запознахме се зад кулисите на една от известните сцени в страната, Rock City. Бях се хванал на работа да раздавам брошури за предстоящите концерти в залата. Нарочно си подредих графика така, че да работя в деня на концерта на Fun Lovin’ Criminals, за да се опитам да се срещна с тях. Промъкнах се зад сцената и тъкмо вървях по един коридор, когато внезапно усетих две ръце да ме сграбчват за раменете и зад гърба ми прогърмя: „Хей, какво правиш тук?!“. Оказа се Фаст. Така започна нашето приятелство, а оттам нататък опознах и остатъка от FLC.
През годините съм свирил с доста групи. Случи се така, че се озовах в Ню Йорк с тогавашната ми банда. Щяхме да записваме нов албум и Фаст ни помогна да резервираме едно много прочуто студио точно на Таймс Скуеър. Приятелството ни ставаше все по-силно и скоро след това Маки, предишният барабанист на Fun Lovin’ Criminals – изключителен барабанист, между другото – ме помоли да се обикалям по концерти с тях за около седмица, за да настройвам барабаните му. Съгласих се и буквално няколко седмици по-късно ме поканиха да се присъединя за постоянно, защото се оказа, че Маки напуска. Така се случиха нещата.
А относно в каква посока се е променил животът ми, може да се каже, че преминах и през върхове, и през препятствия, като на екстремно влакче в лунапарк. Страхотно е, че свиря в група, която уважавам, обикалям по света, свиря на живо. Вече съм с бандата 20 години. Мина доста време и осъзнавам, че всяка група е като едно голямо семейство. Имаме периоди, в които всичко върви гладко, и такива, в които имаме търкания. На моменти тази професия е страшно уморителна и стресираща и оставя отпечатък върху менталното ми здраве. Когато ме помолят да споделя опита си пред студенти по музика и ме попитат за съвет, винаги казвам: „Внимавайте какво си пожелавате. Да свириш в група невинаги е само цветя и рози. Всъщност е доста трудно и също както членовете на едно семейство понякога се карат, така се случва и при нас“. Основното е да събереш сила и подкрепа от околните.
Дори когато преминавам през трудни моменти, оценявам наново стойността на преживяването. Не говоря за финансовите облаги, които не са особено впечатляващи. Визирам музикантския занаят. Не всеки музикант е способен на някои от нещата, които сме постигали с Фаст, поне не по нашия начин. Може би това, което искам да кажа, е, че човек получава това, което влага в дадено начинание, и за да извлечеш нещо ценно, трябва да упорстваш достатъчно дълго. Именно затова съм много благодарен, че съм в FLC.
Фаст: И за това, че не се налага да работим истинска работа!
Какви промени забелязвате в музикалната среда от началото на кариерата си до днес?
Франк: Хората вече нямат време да слушат музика. Светът все повече и повече се наводнява със съдържание.
Фаст: Всичко е като в ТикТок. Хората свикват все повече с 30-секундни клипове, които да превъртат още и още и още. Разбира се, аз също съм се променил, откакто започнах кариерата си. Остарял съм. Минаха 30 години и когато бях млад, ми се струваше, че все още изплуваха страшно много нови стилове. Денс музиката тъкмо навлизаше, също и хаус, джънгъл, техно… хип-хопът еволюираше, рокът и грънджът се развиваха в различни посоки, дори ню метълът беше нещо ново и интересно с Korn и всички останали. Радиото имаше голяма роля в разпространението на всички тези нови жанрове. Имахме късмета да живеем във време, когато не толкова в САЩ, но по света имаше много радиостанции, които в един момент пускат рок, след това Blur и Oasis, после пък малко хип-хоп, после Fun Lovin’ Criminals. Днес нещата не стоят така – корпорациите, които притежават повечето радиостанции, се придържат към един основен стил, предимно поп, и се получава така, че всичко, което слушаме по радиото, звучи еднотипно. Забелязвам го и в дъщеря ми. Тя обича да гледа клипове в ТикТок, но после влиза в моя акаунт в Spotify да послуша още. Когато по-късно се логна, акаунтът ми е пълен със скапани поп компилации, които няма да слушам никога. (Смее се.) Не е като да не харесвам Лейди Гага или Дуа Липа и всички останали подобни изпълнители – щом дъщеря ми ги харесва, се радвам, че ги слуша по-обстойно, извън тези 30-секундни отрязъци, които не ѝ носят нищо. Опитвам се да я мотивирам да си пусне цял албум, вместо да обобщава цялото творчество на някоя група само в най-известното им парче. Насърчавам я да се гмурне в света на музиката като откривател, да изследва дискографиите на музикантите и току-виж може да открие, че има други техни песни, които ѝ харесват повече.
Именно затова обичам да си купувам албуми. Може да купя някой албум заради една песен, която вече съм чувал и харесвам, но в процеса на слушане откривам нови фаворити.
Франк: Това, което може да върне по-задълбочения интерес към музиката, са плочите. Отдавна твърдя, че преживяването да си купиш плоча, да пуснеш грамофона и да седнеш да я изслушаш спокойно, би повлияло чудесно на менталното здраве на хората. Ако превърнеш слушането в специален повод и отделиш едни 30–45 минути (или колкото е дълъг албумът), можеш да излезеш от забързаното ежедневие и да се отпуснеш.
Според мен, след като една група е инвестирала огромно количество време, пари, въображение и усилия, за да направи един албум, е доста грубо музиката ѝ да се сведе до един 30-секунден клип, в който просто е използвана за фон. В момента всичко върви на много бързи обороти, обстрелвани сме отвсякъде с плява, реклами и едни и същи песни с едни и същи четири акорда, подредени по различен начин. Преди не беше така. Надявам се, че плочите ще предизвикат много хора да оценят артистите по-пълноценно.
Учили ли сте музика академично? До каква степен мислите, че е важно музикалното образование?
Фаст: Вярвам, че образованието, що се отнася до всички изкуства, е много важно. То е огромна част от културата. Съветвам младите артисти да не се вкопчват в един-единствен стил, а вместо това да развият стила си чрез експерименти с множество влияния и течения. Вярвам, че музикалното образование трябва да включва изучаването на всякакви видове музика от всякакви места по света. Същото важи и за рисуването, за писането и за всичко останало.
На някои хора им се получава с повече лекота от други. При нас голяма роля изигра късметът. Оказахме се на правилното място в правилното време и благодарение на обстоятелствата успяхме да изградим много здрави основи и множество верни почитатели. Днес това става много по-трудно, защото са нужни доста пари, за да можеш да пътуваш и да показваш изкуството си на различни места. Разбира се, можеш да се популяризираш и онлайн, но един спонсориран пост няма да ти осигури гарантирани продажби на произведенията, които предлагаш. Ние с Франк не се интересуваме дали хората предпочитат да стриймват музиката ни, или да я купуват. Не заклеймяваме никого заради това, че не иска да си плати, за да ни слуша на плоча или диск – напротив, ние сме щастливи, че хората ни слушат по какъвто и да е начин. Хубавото на съвременния музикален пазар е, че когато публикуваш едно парче в Spotify, то веднага достига до всички хора, които използват платформата.
Франк: Относно академичното образование – то е чудесно, но не е за всеки. Не е нужно да учиш в университет, за да свириш на бас, китара или пък да пееш. Някои хора не се чувстват добре в класната стая, зубрейки музикална теория. Може би единственото изключение е класическата музика, защото тя изисква по-задълбочени теоретични познания – трябва да умееш да четеш ноти и така нататък. Въпреки това обучението може да стане напълно извън академичните среди. Познавам един страхотен класически пианист, който е напълно самоук. Много от най-добрите музиканти, с които съм се сблъсквал през живота си, не са ходили на нито един урок. Някои хора не пасват на образователната система и не се чувстват добре в такава обстановка, но когато излязат на сцена или пред камера, доказват, че са удивителни.
Ако някой чете това и си мисли, че не може да постигне мечтите си, защото университетът не е за него, искам да му кажа, че изобщо не е задължително да учиш в музикален колеж, за да станеш музикант. Това са глупости.
Фаст: Просто трябва да имаш търпение и постоянство. Изкуството е като да се учиш да караш велосипед. Никой не подкарва колелото с първото завъртане на педалите. Разбира се, има изключения, но това са единиците хлапета, които са родени с таланта да карат колело. Въпросът е, че всяко нещо изисква практика. Когато погледнем назад и осъзнаем колко време сме работили, за да стигнем дотук, пътят, който сме извървели, наистина прилича на увеселително влакче. Никога не е било лесно, но имаше някои моменти, в които съдбата сякаш ни побутваше в правилната посока. Щастливи сме, че сме тук, и продължаваме напред.
Гледаме Fun Lovin’ Criminals на 23 май с билети от тук.
