Георги Андинов извън рамките: един разговор за София през неговия обектив

По случай изложбата Невидима София се срещнахме с редица архитекти, урбанисти и специалисти по темата за опазването на архитектурното наследство на столицата. Експозицията обаче не би съществувала без петимата фотографи, които запечатаха града в завладяващи кадри. Срещаме се с Георги Андинов – носител на наградата Златна игла в категорията Моден фотограф на годината за 2017. Негови фотографии са красили страниците на списанията Elle, Amica, Harper’s Bazaar, EVA, Glamour, Maxim, MAX, Men’s Health, GoGuide, Kapital и много други.

През 2014 година заминава за Лондон, където асистира на някои от най-големите имена в модната фотография в момента за издания като AnOther, Vogue Paris и Dazed. Днес Георги работи предимно в България, а по време на работата си по изложбата Невидима София пред очите му се отварят нови перспективи, разкривайки красотата в разрухата. Именно тази красота откриваме във въздействащите му кадри, които размиват границата между старо и ново, между носталгия и възхита, между отчаяние и надежда. Кога луната свети най-ярко, как се справя София като домакин на завръщащите се в страната българи и каква е ролята на артистите в опазването на архитектурното наследство? Научаваме в следващите редове.

Като моден фотограф ти си работил доста време в Лондон. Какво те върна в България?

Да, бях известно време в Лондон и ми се ще да кажа, че се върнах заради природата и чистия въздух, но не е това. Навън е доста трудно да успее човек, особено ако иска да не живее само за да работи (в последните години и в България ги настигаме в това отношение).

Когато се прибрах, ми липсваха нормалните човешки отношения… Да излезеш на по бира с приятели, без да трябва да се разбирате седмица по-рано например.

Аз обичам и да си мрънкам, а в България сякаш повечето сме така. Тук е някак нормално – даже те гледат странно, ако си прекалено позитивен. Извън България хич не обичат мрънкачи (смее се).

Каква беше първата ти мисъл, когато се върна в София?

Първата ми мисъл не само тогава, а всеки път, когато се прибирам в България от почивка, е: „Защо, защо живея на това грозно място?“.

Още от летището чичовците на стоянката с таксита започват да ти се карат как така искаш да си вземеш такси, не виждаш ли, че пушат в момента. Тъпкането на куфарите в тясното, мръсно такси, с багажник, пълен с газови бутилки, резервни гуми, буркани с туршия и какво ли още не…

Веднага те удря визуален спам по пътя от летището към центъра. Рекламни билборди за силиконови гърди за бала и безкрайно много надписи и табели.

Винаги съм в лека депресия, когато се прибера. Но живеем с надежда това да се промени, нали?

Имаш ли любимо софийско кътче? Кое е то?

Вече десетина години живея в стария „еврейски квартал“ и за мен определено това е най-красивата част на София.

Обичам сутрин да си взема кафе и да се разходя, макар и с риск да си счупя краката в някоя плочка или да падна в шахта.

Да мина през магазините за подправки.

Да изям един кроасан от Ихляб.

Да изпия една бира вечер с приятели в Саброса.

Не бих отказал да имаме и парк наблизо, но тогава със сигурност не бих излязъл от квартала!

По какъв начин опитът ти с модата разкри нови перспективи пред теб при снимането на сградите?

По абсолютно никакъв. Беше ми изключително трудно да се включа адекватно в проекта. Ако трябва да съм честен, започнах да виждам хубави картинки чак когато предадох кадрите за печат.

Много се радвам, че се включих в проекта, защото наистина бях спрял в малкия си балон и определено ми подейства много добре. По-скоро снимането на сградите ми откри нови перспективи за начина ми на работа занапред.

В модната фотография често хората заемат централно място в композицията на фотографията. Какъв беше подходът ти при работата по тема, наблягаща по-скоро на тяхното отсъствие?

Аз съм малко като меметата с котките, които искат да ги погалиш, ама точно 3 пъти и след това те съскат. Обичам да снимам хора, което е странно, защото грам не ме бива да комуникирам с хора и когато ми се събере повече комуникация, изключвам. Снимането на сградите ми сe случи в доста натоварен чисто работно момент и го приех като почивката за деня.

5000 крачки сутрин, кафенце и хубава кауза.

По-скоро гледах да се разведря и просто да усетя кадър, нямам претенции за разбирач на подобен тип фотография и снимах каквото усетя. Свинската глава я гледам от 6 години… Кадъра с луната между двата прозореца го заснех в изумление, че беше 11 сутринта, а луната светеше толкова силно.

В известен смисъл сградите са дрехата на един град, на едно общество. Как е „облечена“ София?

Царят е гол.

Много ми е мъчно в какво състояние са старите сгради. Толкова неоценена красота.

Хората искат паркинги, дискотеки и да изглеждат еднакво… Кой има време за детайли?

Какво провокира въображението ти по време на работата по изложбата?

Със сигурност исках да покажа детайлите на някои от сградите: малката инфраструктура от кабели и тръби на климатици присъстваше в абсолютно всички сгради и противоположното – да хвана красивите елементи в тунел от зеленина (чернина в този случай, тъй като снимките са черно-бели).

Как се промени отношението ти към старите сгради на столицата по време на проекта? 

Не се. Живея в стара сграда и се боря за запазването ѝ всеки ден, но е прекалено трудно и скъпо. Ако не обичах толкова старите сгради и високите им тавани, сигурно щях да живея в някое съседно до столицата село.

Във фотографиите си в Невидима София доста често работиш с визуални контрасти. Къде в архитектурата на града откриваш подобни тематични контрасти? От какво са причинени?

От простотия и немотия са причинени тези контрасти, поне в моите очи.

Част от хората нямат визуална култура, а друга част нямат средства да я запазят. Стиропори и PVC-та обличат повече от половината ни стари сгради и крият красотата зад тях. Но когато нямаш пари да си платиш сметките и да нахраниш децата си, разликата от 5–10 пъти в качествената дървена дограма или врата е нещо, което няма място за дискусия. Как да си отвориш през лятото прозорците да се проветри, когато сме една от столиците с най-мръсен въздух? Просто слагаш климатик. Какво пък толкова ? Всичко го правят.

Няма адекватна помощ от институции за подобни разлики, няма и контрол. В Париж може да ти конфискуват имота, ако не го поддържаш. Тук се изкупуват стари сгради, за да паднат сами след 10 години и да се построи 35-ият мол или поредната празна офис сграда. Дори общините не спазват собствените си правила, какви са шансовете на обикновения човек с 2 деца?

Каква е ролята на артистите в справянето с важни проблеми като този за опазването на културното наследство?

Ролята на артистите е голяма, но много бих се радвал да не е единствена.

По традиция Програмата следи и отразява всички актуални експозиции, но този ноември медията влиза в ролята на куратор и предприема мащабна инициатива, посветена на архитектурното наследство в столицата.

Непреодолимият поток на времето неизменно носи в себе си идеята за новото начало, но заедно с нея обезателно и концепцията за мимолетност, разруха и загуба. В изложбата на Програмата – Невидима София обаче времето застива между минало и настояще и открехва прозорец към едно често пренебрегвано лице на града. Това лице ни се усмихва от фасадите на архитектурните съкровища на София – сгради, построени между Освобождението и Втората световна война. Макар потънали в забрава, те отварят портал към отминали епохи и между „бръчките“ на пукнатините в мазилката си ни намигат, припомняйки ни стойността на културната памет и слоевете история, които се крият под повърхността.

От 28 ноември до 7 декември в галерията на открито пред Народния театър Иван Вазов разглеждаме черно-бели фотографии на красивите, но рушащи се сгради – еталони за изящество и култура, пречупени през артистичния обектив на различни по стил и индивидуалност фотографи. В експозицията присъстват творби от Бони Бонев, Георги Величков, Ваньо Димитров, Никола Николов и Георги Андинов, създадени специално за изложбата.