Гмуркаме се в прекалено (не)познати води с Малката русалка

Яхнала вълната на всички холивудски течения от последните няколко години, Малката русалка доплува до бреговете на кината точно навреме за летните месеци. Водите, в които се гмуркаме в най-новата игрална адаптация на Дисни, обаче се оказват може би прекалено (не)познати за масовия зрител. Малката русалка е поредният филм, затвърждаващ започналата през 2015 г. с Пепеляшка тенденция на студиото да набляга на рециклирането на старо съдържание и адаптирането на познати и обичани истории, но по по-модерен и по-„политкоректен“ начин.

За по-малко от 10 години броят на игралните версии вече стига 15, ако броим и Малката русалка. За този кратък период минахме през вечната приказка за стъклената пантофка, африканските ритми на джунглата с Цар Лъв, обичащата книгите и „зверовете“ Бел, а само преди месец посетихме и Невърленд в стрийминг платформата Disney+. Всяка от тези адаптации беше посрещната с известна доза скептицизъм и повтарящия се въпрос – нужно ли е класиките от детството ни да се преработват? Въпреки предубежденията на публиката много от тези адаптации успяха да покроят сърцата на новата детска аудитория, но по-важното за Дисни – те покориха и боксофиса и успяха да изкарат стотици милиони долари, а някои дори надскочиха границата на милиарда.

Негативната вълна от мнения не пропусна и Малката русалка, която не е просто една от по-старите и обичани анимации на Дисни, а е и тази, поставила началото на ренесансовия период на анимационното студио през 90-те години.  Анимацията всъщност дава началото на поредица от успешни за студиото филми, включващи Аладин, Цар Лъв, Красавицата и Звяра, Мулан, Херкулес, всеки от които е получил или ще получи в скоро време своята  игрална версия.

Предварителният отзвук за приказната история на Ариел обаче излезе по-силен и негативен от всички досега и ако трябва да направим сравнение, то щетите бяха като от цунами. А идеята за ренесанс по-скоро се замени с тази за тъмните векове на средновековието. Това, което се оказа най-противоречиво за филма, беше изборът на това кой да влезе в опашката на малката Ариел. Режисьорът на филма Роб Маршал, познат ни от филми като Чикаго, Мемоарите на една гейша, Карибски пирати: В непознати води се спря на певицата Хали Бейли, а проблемът в нейния избор за много от критикуващите беше цветът на кожата ѝ. Тук заявяваме, че най-големият проблем на Малката русалка далече не е малката русалка, дори напротив – тя е може би най-големият плюс на филма.

Хали Бейли успява да се превъплъти в ролята на любимата на всички русалка по невероятен начин, а по още по-убедителен начин влиза в обувките на това какво означава да си истинска Дисни принцеса на екрана и извън него. Експресивна, енергична и безкрайно симпатична е Бейли като Ариел, тя успява да съчетае момичешката сладост, която носи най-малката дъщеря на Тритон, но и борбения ѝ женски дух.

Всеки запознат с историята на Ханс Кристиан Андерсен знае, че в голяма част от историята Ариел е загубила най-отличаващото си качество – превъзходния си глас, а това е и сред по-големите предизвикателства, с които актрисата трябва да се справи, и тя го прави. Тук отдаваме и заслуженото на Роб Маршъл за брилянтното решение да включи вътрешни монолози на героинята като песни, но и без тях Бейли успява без думи да предаде на зрителя чувствата на неразбирателство, любов, копнеж и страх. Подобно на Ариел, точно гласът е това, което отличава актрисата най-много. Още с първия тийзър на филма, в който се чуват финалните реплики от една от най-емблематичните песни на ДисниPart of That World, Хали доказва, че изборът ѝ за ролята не е случаен, и продължава да го прави във всеки един момент от филма. Колкото и да обичаме версията на Джоди Бенсън от 1989 г., признаваме, че версията на Хали не отстъпва по нищо на оригинала и даже придава една нова дълбочина на познатия хит.

Освен нейната актьорска игра трябва да отбележим, че другото попадение във филма е безспорно Мелиса Маккарти като злата вещица с пипала – Урсула. От първата ѝ поява на екрана Маккарти обещава грандиозен и дяволит спектакъл и не разочарова в нито една от сцените си. Нейната версия на класическата злодейска песен Poor Unfortunate Soul достойно застава до оригинала, а цялостното ѝ представяне във филма ни напомня за това как изглежда перфектният Дисни злодей.

Колкото и прекрасни да се оказват Хали Бейли и Маккарти, те остават едни от малките позитиви във филма. Най-големият проблем в историята е динамичното трио Себастиан, Фландер и Скатъл. Всеки знае, че един Дисни филм не е нищо без чаровните помощници на протагониста – Тимон и Пумба в Цар Лъв, Олаф и Свен в Замръзналото кралство, Мушу и Щуреца в Мулан. Те са незаменима част от всяка една Дисни история и често са източник на най-забавните и духовити моменти във филма. Тяхната харизма, хумор и сърце правят историята това, което е, но тук чарът на всеки един от тримата животински партньори е загубен.

Страхливата рибка Фландер, сериозният рак Себастиан и остроумната птица Скатъл са една от най-разпознаваемите тройки, но тук техните герои не носят никакъв заряд и тяхното участие лесно се забравя. Отчасти това се дължи на хиперреалистичните им визии. Просто нещата не са сладки и чаровни, когато са направени от компютърно генерирани същества с липса на каквито и да е изражения и емоции.

Една от най-големите разлики във филма е дължината му. Игралната версия е с близо 50 минути по-дълга от оригинала, но това не се усеща. Новите кадри допълват малко повече визуално подводния и човешкия свят, но не обогатяват историята истински. Някои герои като сестрите на Ариел не получават повече от минута екранно време, а великият крал на седемте морета Тритон, изигран от също толкова великия Хавиер Бардем, е добро попадение в актьорския състав, но с неизползван потенциал. Все пак Бардем успява в няколкото си сцени да се превъплъти достатъчно убедително в строгия, на първо място баща и на второ място господар на моретата.

Най-голям плюс от допълнителното екранно време извлича принц Ерик, който във филма е представен по-човешки, а не просто като хубавия и чаровен принц. Той получава своя самостоятелна песен, която е лесно забравима, но за сметка на това неговите душевни терзания и проблеми са изследвани на по-дълбоко ниво. Неговата история има паралели с тази на Ариел в това, че и двамата се опитват да се освободят от очакванията на родителите си, които ги защитават, да опознаят чуждия свят и да утвърдят собствената си идентичност.

В този смисъл историята е модернизирана, за да отговаря на днешния свят и мироглед. Голямо внимание е обърнато на това, че историята вече не е толкова за принцеса и принц и тяхното влюбване, а за търсенето на себе си. Решенията на Ариел във филма са мотивирани от нейното желание да открие нещо ново, да изследва един непознат свят и да намери своето място в него, а не да преследва човека, в когото е влюбена. Целият по-актуален поглед върху историята не е вкаран по натрапчив начин и всъщност работи в рамките на историята, без да изглежда не на място.

Други новости във филма са 3-те нови песни, зад които застава едно от най-популярните имена в света на мюзикълите в момента – Лин Маруел Миранда. Освен гореспоменатата балада на Ерик във филма се сблъскваме с крайно неловък музикален момент от Себастиан и Скатъл, които рапират в типичния за Миранда стил, а парчето е сякаш взето от Хамилтън и откровено седи не на място.В новата версия и песните от 1989 г. не носят същия заряд. След слушането на Under the Sea и Kiss the Girl човек видимо усеща, че в новата версия част от магията на оригинала е загубена.

За пореден път и в Малката русалка се доказа, че хиперреалистичният подход към тези анимации не е най-подходящият. Компютърните ефекти на моменти седят евтино за продукция на Дисни, която струва стотици милиони, но истината е, че след Аватар: Природата на водата летвата за това какво да очакваме от един подводен свят на екрана, е прекалено висока. Обективно погледнато, все пак ефектите не са сред най-впечатляващите, като не става дума просто за героите, които често изглеждат нелепо, а за цялата обстановка и водните елементи.

Независимо от прекрасните превъплъщения на Хали Бейли и Мелиса Маккарти Малката русалка остава прекалено позната история, която мнозина няма да искат да си припомнят в различна версия от анимационната. За други пък тя се оказва прекалено непозната с по-модерния си поглед върху историята и участниците в него. Филмът си заслужава да бъде видян на големия екран дори само заради гореспоменатите две имена, а независимо от всичко той със сигурност се превърна в едно от най-обсъжданите заглавия на Дисни в последните години. Това дали Малката русалка ще потъне в боксофиса и на дъното на морето, където ще бъде забравена, или ще предизвика редица бурни вълни от радост… тепърва предстои да разберем.