Отпечатъкът, който 2021 остави, е брашнена следа, защото тази година с пандемични приятели основахме малка пекарна за страхотен хляб и безобразни печива (минутки за реклама: &хляб е на Екзарх Йосиф 69, там е и посолството на канлета в София – малко френско изчадие, което се пече в медни форми и е грубо-хрупкаво отвън, но меко, почти течно отвътре).
На repeat в слушалките ми звучешеCleane на Criolo. После The Lotion Song на Pan Amsterdam. После Dancing на Keith Jarrett Trio, но усилено адски много. Накрая Run The World (Girls)Pt.2 на Ibrahim Maalouf. И пак отначало. Иначе, на дълъг път, ако пътувам сам и не слушам подкаст: целия Hamilton The Musical от-до-пак-и-пак-и-пак. Още ми кънти в главата цитат от Григовор: „Красивото не е невидимо, то си остава красиво, ако не е поискано от никого“.

Книгата, която прочетох на един дъх тази година, беше… ами, такова, нали, сега…оправдания сигурно има много, но тази година четох много по-малко от миналата, а миналата почти хич нищо не четох. Да, да, посипвам се с пепел. Онзи ден взех и преполових Самуил-Петкановата Съвременна българска митология и се смях от сърце. Иначе, по-често чета списания, като последните два брoя на MacGuffin-а са великолепни.

Технологията тази година успя да ме убеди, че хората винаги можем да сме льохмани. Дори след две години пандемия, видеото на презентации пак често е без звук.
Най-големият пробив в моята сфера беше наградата от Кан на нашите приятели и колеги, и конкуренти, и колеги, и приятели от McCann Sofia. В крехката история на българската реклама никога не се беше случвало тукашна идея да е отличена на най-голямата сцена за индустрията ни.

Това, което така и не се случи в сферата ми, е да се изненадаме истински. Освен любимата ми работа от българска агенция The Scarf of Respect на NEXT-DC, много малко, да не кажа нищо (включително и от нашата работа в guts&brainsDDB) успя да ме накара да ахна. Хубавото е, че след известно количество облаци в нашия офис, виждам как се просветлява – погледите на хората се избистрят, енергията се връща, вярата в работата е налице. Идва само по-добро.
Открих, че работя най-добре, когато съм на светофар. Доскоро мислех, че само под душа или в екстремен стрес се раждат неочаквани мисли, но тази година някъде между червеното и жълтото се оказа, че има цяла вселена с решения.
Изобщо не смятам, че лошите дни остават лоши. Дори когато изглежда, че нищо съществено не се е случило, някаква пролука е просветнала или гайка се е завъртяла. Страдам от хроничен наивизъм и упорито вярвам, че няма бездънност или прекалено тъмна яма. Всичко е или въпрос на време да се уталожи, или на усилие, за да потръгне, или, най-често, и на двете. Та, няма непоклатим стълб, точно както няма всепомитащо гюле.

Вярвам в успеха на хората около мен. Тази година видях много хора от близкия ми кръг да сменят индустрията или работата си. Двама души (Ивелина Гичева и Иван Хадживеликов), с които сме работили рамо до рамо доскоро, сега са творчески директори на Огилви и им желая всичкия успех на света.
Трябваше да се науча да свиря на барабани о́време. Изумява ме как хора, които никога не са се виждали и говорят неразбираеми един за друг езици, могат да седнат с инструментите си и да се разберат веднага. Но, пусто да остане. Иначе, в контекста на разговора ни – наложи се да се науча да намирам все повече чорапи на все повече деца в библиотеката ни. Мхм, и аз не знам защо.
Не ми стигна времето за Арсенал (и приятелите ми Данчо Пискулийски и Фичо Тороманов). Изпуснах дори да гледам в YouTube компилации с новокупените футболисти, после все по-рядко сколасвах да следя как разни мерзки и мижави отборчета като Тотнъм изпонавкарват гол след гол във вратата на Артетаджиите ми.
Хората се измориха от Мушморлък. Или поне така се надявам и искам, и лелея. Харесвам амбицията, харесвам известна доза претенция, дори вярвам, че са здравословни. Но дребнавостта, тесногръдието и дребнотемието ме изумяват и изморяват. Онзи ден, докато четох цитати от изказвания в новия парламент, се зарадвах, че има импулс и изслушване на широко скроени хора. Алилуя.
Най-хубавия си ден прекарвам в събота. Опитвам се да отварям Ж (втора минута за реклама – Ж Jazz Room e малко, топло, мило място за култура с безкомпромисен звук, меки кресла и безподобна колекция списания на ул. Цар Симеон 49) всяка събота с големия ми син. Той чисти и подрежда, а аз загрявам кафемашината и дърпам завесите. Полека-лека почват да идват хора – част приятели, част непознати и Сава им носи поръчките, докато аз се туткам да обслужвам. Със Сава си говорим в промеждутъците, после той слага слушалките си и се отнася в света на Nintendo Switch, преди да скочи за дюнер и двамата да ядем дрипещи чеснови благини на тротоара.
Почувствах се като у дома си, учудващо, у дома си. От тази година имаме печка Jøtul (а.k.а. кюмбе, само че модерно и без да мята гадости във въздуха). Та, след като се научих как да го паля и вече имаме огън вкъщи, то вкъщито стана много по дом. Странно нещо е примитивността – привлича ни непоколебимо.

Ново любимо място, което открих тази година, е Бубина – мястото за репетиции и събития на Злати Ираклиев и хората около него. Фантастична катакомба в средата на центъра на София, направена с вкус, внимание и густо. Място с истински дух.

Подкастът на 2022 ще представлява лично брожение, адекватно и разбираемо за широк кръг от хора, сглобено с мащаб и с широко около врата. Мисля, че сме дорасли за локален This American Life, локален Heavyweight, локален Reply All, локален Revisionist History. Само че, като всичко истински хубаво, трябва да е пречупено през собствената ни призма – на суграшица, на мандаринени корички оставени на радиатора, и на очила, вързани с ластик.
През 2022 се надявам на повече хора като Павел и Дария, които правят бонбоните La Fève. Двамата са един от най-ярките лъчи на годината – хора, които правят продукт на световно ниво, тук. Не „ОК като за българско“, а „страхотно като за навсякъде“. Изключителни хора, които с пот, кръв и дращене с нокти по стената успяват да слаломират измежду всекидневните драми и произвеждат безкомпромисен продукт. На сайта им пише: „Мисията на Павел и Дария е да си докажат, че България може да е приют за новаторското, за екстравагантното, за добавено-стойностното и за добре-премисленото.“ Повече такива хора и рязко ще разцъфтим.
Проектът, който нямам търпение да започна, е В guts&brainsDDBBack to Magic – eдно нещо, което, надявам се ще вземе да се получи за Sofia International Film Festival. Малко е на кантар, така че няма да го издавам, за да не се изложа зверски, но watch this space, дето се вика. В извън – Grow Taste – нещо като земеделски проект, който с помощта на наука, адекватни хора и безкрайна вяра в експерименти се опитва да отгледа култури и сортове с фокус вкус. Имаме засята пшеница от позабравени и занемарени заради по-малкия добив сортове, опитваме се да направим подбор на странни бобови, а скоро ще задвижим и градината ни, в която по първоначален списък трябва да има над 14 вида домати (и стотици, стотици видове и сортове зеленчуци).
Личното ми откритие за годината е сутляшът на Ирина Купенска нa 24-ти април вкъщи. На следващия ден писах в чата ни това: „Когато бях колкото Савата (големия ми син, бел. от бъдещето), ходехме в къщата на чичо ми в Розино. Стогодишна турска къща на два етажа с чардак, който гледаше към два ореха в края на двора, а след тях, към Балкана. В Розино татко ми се чувстваше най-добре, затова ходехме рядко. В Розино научих колко много родителите ми ме обичат и как светът и времето не са нито добри, нито лоши – те просто се движат, докато ние избираме дали да ни е добре, или зле. В Розино се влюбих в сутляша (и в дъщерята на Цветан Тодоров, но, за разлика от сутляша, не съм се сещал за нея от 30 години). Помня как ме пратиха да взема мляко от една полусъседна къща, където гледаха крава и отидох с ролковите си кънки без да подозирам, че ще ми дадат тенджера, а не затворена бутилка. Дете с тенджера, пълна догоре с прясно издоено мляко, е лоша комбинация откъдето и да го погледнеш, но дете с ролкови кънки по баир с тенджера, пълна догоре с прясно издоено мляко, е масло по фланелка. Сутляшът, който майка ми правеше, беше с това мляко. Въртеше в една кастрюля, сипваше в паничките, които чичо ми беше донесъл от остров Крит (преди Мария да ни носи зехтин от там, други хора са носили други неща), и ги завиваше с нещо средно между чаршаф и одеяло на хладно в приземния етаж. Всеки път, когато ям мляко с ориз, се пренасям в Розино. Вчера Ирина направи мляко с ориз. И не се пренесох, както обикновено, на долния етаж на къщата на чичо ми, откъдето се излизаше под асмата, където пък чичо ми често играеше табла с чичо Кольо. Пренесох се на баира, по който едно момченце с очила, с ролкови кънки и с капеща тенджера, пълна догоре с мляко, се изкачваше бавно. Спрях го за малко. Говорихме. Питах го неща, той ми отговаряше. Като се разделяхме, му завещах, че е хубаво да помни хубавото, но е най-хубаво да живее не в търсене на спомените си, а в намирането на нови. Разделихме се и всеки пое натам, накъдето. Момченцето, сигурен съм, ще забрави тази среща, докато един ден, не знам как, защо или къде, нещо ще го накара да се сети за нея“.
Първото нещо в списъка ми със задачи за 2022 са несвършени неща от 2021. Винаги всичко закъснява, никога нищо не става, без да му се обърне внимание.
И въпреки всичко доброто побеждава.