Градината на града

"Коя ботаническа в Бояна?" е честа реакция, когато споменем градината на БАН – дори сред хората, които работят в съседния киноцентър. За разходка сред оранжериите, парка над града и една тъжна розова поляна се качваме в началото на цветния сезон.След съществува ли, вторият въпрос за тази градина е откога, затова – не, не е нова, там е от 20 години. Сравнително къс период спрямо подобни паркове в други градове, които седят на мястото си от векове, но историята на нашия е толкова дълга, че е разклонение още на любопитството на Фердинанд към природата. Неговата любов към птиците дава името на резиденция Врана, а тази към растенията създава първата ни ботаническа градина през 1890, направена най-вече с помощ от австриеца Йохан Келерер. Макар че няма специално образование, той компенсира с буен интерес и опит с растенията – засажда например първите орхидеи в ъгъл на Княжеска градина, оцелели за почуда на други специалисти, идвали на посещение. Постепенно се появяват голям алпинеум, видове, кръстосани от Келерер и кръстени на него, и редки растения, вероятно изчезнали след занемаряването на всичко царско след 1944. Междувременно градината се мести няколко пъти, преминава към БАН, преживява финансови свивания и две войни и най-сетне отваря за посетители в Бояна през 1998.Днес още с влизането през главния вход на парка най-привлекателни са оранжериите – на прага на огромните стъклени постройки плащаш 4лв и пристъпваш в овладяна джунгла. Така е поне в двете по-големи, които държат едри палми и екзотични дървета, а отстрани са по-малките парници, посветени на различни семейства. Преди 80 години писателката и градинар Вита Саквил-Уест споменава за китайски специалист в Англия, казал, че добрата градина трябва да се различава от вулгарността на природата. Подобно мнение звучи донякъде странно, но дори бананът – тук прекрасен екземпляр, висок близо шест метра и с листа, дълги като легло – е изкуствено създаден сорт, както напомня табелата му (също като динята, друг плод на дългогодишна селекция).В съседство расте друг вид, който обслужва всекидневието, макар и далече от нас: нишковидната Вашингтония. Тя идва от Северна Америка, достига зрялост за цъфтеж след 10 години, а после има какви ли не приложения: от семената се приготвя брашно, листата се хрупат свежи, използва се и за плетене на кошници. И това растение напомня, че градината не е точно музей, в който се разхождаш – по-скоро е вид научна библиотека, място за наблюдение и изследване на ползите от растенията, в което сме допуснати за малко и донякъде (разбира се, най-интересно е какво става зад вратите с надпис "разсадник – вход за външни лица забранен"). Още първите ботанически колекции в Азия са били сбирки на лечебни растения и традицията се пази до момента – съвсем скоро и в Бояна ще има изложба на билки. После градините стават място за селекция, толкова сложна и подчинена на такива капризи на вкусовете, че за много растения е невъзможно да се мисли като за твърде диви. А тук има и канал за световна комуникация: БАН също са в системата Index seminum, мрежа за обмяна на видове, по която сме получи-изпратили семена от 72 държави.В малките парници има още богатства. Разходката из тях леко замайва – броиш странните видове, огромните кактуси, интересните цъфтежи, докато се разминаваш с градинарите, които експертно пресаждат, номерират и окастрят. Другаде те чака дребно езеро със златни рибки и водни лилии, хищни растения или екзотични орхидеи с цветове като едри паяци. Видове, някога по-скъпи от брилянти, днес цъфтят невинно в червено, захванали парче дърво. Да разглеждаш тази ботаническа библиотека може да ти отнеме и часове. По стените небрежно са накацали филодендрони с мутация, която прави листата им бели – да имаш подобно в дома си е екзотично не само заради цената му, но и защото е значително по-крехко от яркозеления си роднина.Купищата празни саксии, които се търкалят в ъглите, не дразнят – повече създават бохемско усещане, но няма как да не помислиш, че само слой боя може да покрие ръждата от железните врати. На изхода се разкрива и по-лоша картина, след като ни насочват да видим розариума. До оранжериите паркът е подстриган и спретнат, но нататък започва обрасъл хаос. По поляните може да се ходи и има много пътеки навътре, обаче избуялата трева създава не желание за пикник на одеяло, а параноя от кърлежи, която трябва да гониш като досадна муха. Розариумът идва със сериозни очаквания и няколко указващи табели – все пак имаме богата местна история с този вид. Но сбирката е рехава. Упойващият аромат и детските спомени за някога видяно подобно розово дърво не спасяват от усещането, че растенията трябваше да са два или може би три пъти повече, за да изглеждат богато. В крайна сметка сме на гости на БАН, които ни дават да разгърнем заниманията им по ботаника, а получаваме и широка гледка над града. Има нещо вълнуващо в това, че градината е оцеляла толкова сътресения, но и нещо много тъжно, когато се чудим дали някога ще я видим цялата истински разцъфтяла.