Много добре, преодолях притеснението и не се лигавих. Имаше около 150 седнали човека, около 50 прави. Просто застанах в средата на една сцена и като усетих колко много хора, които изобщо не познавам, ме обичат или поне не ми се дразнят, това ми даде суперстрашна сила. По едно време бебе изпълзя на сцената. Аз имам стрес от бебета – че ще ги настъпя, че не знам си какво. В ужас се наведох и го взех на ръце, вдигнах го, за да видя на кого е и…
И се оказа, че е твое?
Не, хората започнаха да пляскат – все едно съм направил кой знае какво, все едно съм Хитлер, който държи бебе. Пляскаха на най-обикновеното, тъпо нещо и разбрах, че всичко ще мине добре. Продадохме много книги, приятелите ми бяха доволни, напихме се после и така.
За Project Gigamono каза, че очакваш да я прочетат 10 000 души. Така ли стана?
Тираж от 10 000 още не сме постигнали, продължаваме да се надяваме както за предната книга, така и за тази. Обаче един читател, един-единствен човек, който не познаваш и който чете твоята книга, струва колкото целия свят. Защото това е човек, който няма нищо общо с мен, никога не сме се срещали и в момента аз се разхождам из мозъка му, седнал съм да пуша цигара в сърцето му и като затвори книгата, ще има нещо от мен, останало там.
Преди две години ми каза още и че си на книга-две от големия, сериозен роман, а пък сега изскачаш с “книга за Смисъла”. Как да разбираме това?
Уморих се да се забавлявам. Стигнах до възраст и, ако искаш, обществено положение, в които купонът отива на заден план. И станах какъвто е бил баща ми на моите години, дядо ми на моите години – станах чичко, мъж. В сериозния, обществено ангажиран смисъл. Когато партито свърши, сериозният роман си дойде от само себе си. И следващият няма как пак да не е сериозен. Животът е много къс и няма време за аху-ихи.
И какво по-точно се смени в концепцията ти за живота?
Остарях малко, уморих се много от купоните, уморих се от партито на София, повече седя вкъщи, повече гледам телевизия, повече чета книги и повече съм загрижен за приятелите си, здравето си и повече държа на качеството на езика, на който пиша. Преди си беше бая улично.
Звучи, като да си улегнал, но това не е ли същото, като да си свикнал със системата?
Не мисля, че в момента в София или България системата има по-голям враг от мен. Самият факт, че напуснах хубавата си платена работа, за да стана специалист на свободна практика, показва, че тепърва смятам да се опълчвам на капиталистическия ред или пък аз да го налагам донякъде.
В новия роман водещ мотив е подмяната на историята. Ако наистина имаше власт да се пошегуваш с историята, какво би направил?
Не се ли сещаш? Да не е имало никога комунисти. Бих взривил един влак за Русия, в който Ленин е отивал да направи революцията.
Обикновено твърдиш, че в книгите ти има поне 10 страници, за които няма да се срамуваш и след 10 години, сега би ли махнал нещо?
Книгата съдържа обвинение към това колко зле живеем, към това, че сами сме си избрали колко зле да живеем. Как сме безсмислени бурмички в корпоративната система. А на никой не му е приятно, и на мен не ми е приятно да ми кажат “ти си робот, който слугува на капиталистите”. Книгата съдържа такова послание в много голяма степен. На премиерата видях колко много хора овесиха носове и ми се прищя да съм ги махнал, но това беше моментно емоционално състояние, сега въобще не съжалявам, че съм им казал колко задръстено си губят времето.
Ще има ли продължение, ще се опровергаеш ли във втора част?
То няма да е втора част, вече доста ясно знам какво ще е. Следващата ми книга е напълно готова като идеен замисъл.
Издай нещо!
За първи път главният герой няма да е мъж – ще се разказва от името на една млада, интересна жена. Това за мен си е важен експеримент, през който и други големи писатели, от които съм се учил, са минали – като Гор Видал в Калки например. Ще е женска книга, писана от мъж, което винаги си е риск, защото колкото и да търсиш женското в себе си, жена не ставаш. И името на романа ще е съвсем просто – името на главната героиня. Но засега няма да го издавам, да не взема да го сменя.
Project Dostoevksi пък е посветен на жена…
Преди две и половина години вечерях с приятелката си в един ресторант и й казах, че е огромна загуба, че Фьодор Достоевски не е доживял да напише продължение на Братя Карамазови. И тогава тя ми каза “Спокойно бе, Чарли, всъщност той го е написал, само че в едно друго измерение. Там, където Достоевски не е умрял на 59 години, а е поживял още малко.” Така че приятелката ми Даниела е идеен баща на книгата и се грижеше за моето физическо оцеляване през времето, когато я писах.
София продължава да е герой и в новата книга. Ако можеше да избираш, кой друг град щеше да бъде терен на твой роман?
В следващата ми книга действието ще се развива в Бургас и в турската част на Странджа – малко природа, стига вече улици и бетон.
Кога да я чакаме?
По-скоро. Ако не е готова до края на годината, значи нещо съм се оплел.
Преди често правеше по-кратки текстове в различни списания. Какво се случи с разказите?
Разказите останаха на заден план. Нещо няма мацки по улиците или ние сме остарели, но като свършиха мацките, свършиха и разказите. Преди те бяха моторът. И се уморих да се занимавам с българските медии, не ми се пише за тях, не ме интересуват парите, които ми предлагат, защото са много малко и не желая да пълня страниците на някой, който рекламира простотии, с моите думи.
За какво харчиш ти в това кризисно време?
Все повече за здравословна храна, за пътувания и почивки и, разбира се, за насъщните нужди. Искам да почивам в България, в пълна изолация, което в момента е неосъществимо, освен може би в някой фалирал планински курорт. Искам самичък с лаптопчето и жена си – идеалната почивка. И гръцките острови не са спрели да ме изкушават, всяка година ходя и вече бях. А кризата е в главите на хората, особено в България. В Ирландия и в Щатите не е така – там им е в джобовете. А тук – в главите на хората, в техния страх и тъпота.
Нещо по-оптимистично за финал?
Най-добрият български писател в момента съм аз.
Project Dostoevski е в книжарниците, 12лв
