Много труден въпрос. Излизането на книгата се забави и затова в нея има както стихове, които съм писал отдавна – може би преди около две години, така и съвсем нови, които наскоро подбрахме с редактора. В тях става въпрос за много и различни неща – трябва сами да я прочетете, за мен е невъзможно да дам обективно мнение.
Това е първата ти книга, отпечатана от издателство, но знаем, че има и други.
През 2007, докато живеех във Варна, със собствени средства издадох книжка, от която днес изобщо нямам представа дали са останали копия – може би се намират в някоя местна книжарница. През 2012 жена ми дълго време ме убеждаваше да събера част от многото си писания в друг сборник и в крайна сметка пак самосиндикално успяхме да издадем Тихотворения. Сега като се замисля, усещането беше готино, но някак не беше онова, което си представях. Тогава чакахме дете, всичко беше хипернервно и откриването стана съвсем набързо. Книгата все пак стигна до някакъв кръг хора, тоест направи това, което можа.
Птица в ключалката действително е първата ми книга, реализирана съвместно с издателство. Стана добре, поне няма правописни грешки. Досега нямах време да пиша и редактирам едновременно – плясках думите на листа и каквото стане.
Проза или поезия?
Имам идея да пиша и в проза, само че в момента мисълта ми тече по друг начин. Времето, с което разполагам, засега ми позволява да се огранича единствено и само до поезията. За сериозен роман трябва повече търпение и спокойствие, а и да си призная – не се чувствам готов за такова предизвикателство. Има хора, които издават романи през три месеца. Вероятно и аз бих могъл, но не ми е интересно и няма да тръгна да го правя просто ей-така. Не смятам и че имам какво да кажа в такъв обем.
Тъгата ли е по-добрата муза?
Не вярвам в щастието, струва ми се доста неустойчиво и илюзорно, така че мога донякъде да се съглася с теорията за тъгата като по-силен източник на вдъхновение. Не мога да разчитам, че, да кажем, този месец ще седна и ще чакам просветлението. Писането е въпрос на много работа, на неистова воля, проявена до лудост.
Не съм аз човекът, който да се оценява, но със сигурност мога да твърдя, че когато напиша нещо истинско, ме обзема особено вътрешно чувство – увереност, че ми се е получило добре, колкото и самонадеяно да звучи.
Имаш стихотворение, наречено Боже на фейсбука.
Да, аз съм facebook зависим. Някак си така се случи, че прекарвам много време там, харесва ми, макар на моменти да осъзнавам, че е пълна олигофрения. Засега обаче facebook е един от малкото добри начини за поддържане на комуникация в цялата лудница наоколо.
Виан или Вийон?
Когато дойдох в София преди три години написах едно стихотворение, наречено Фледа ми чете Виан. От него именно ми тръгнаха нещата с поезията, то някак ме отключи, така че, ясно е – избирам Виан, определено.
А какво ще кажеш за Джим Морисън – добър поет ли е?
Великолепен е.
Представи си, че сега можеш да го попиташ нещо.
На хората като него никак не им е лесно, понеже са брутално самотни сред огромните тълпи фенове. Сигурно бих го питал как издържа на тази патологична самота. Всъщност, явно не е успял.
С какво, създадено от теб, си най-горд?
Много рядко изпитвам гордост, защото в известен смисъл имам ниско мнение за себе си. Това колкото ми помага, толкова ми и вреди. Ще прозвучи тривиално, но нещото, с което се гордея най-силно е синът ми. Горд съм, че ми се случи и участвам в отглеждането му с колкото сили имам.
Изпитвам усещането, че съм се облагородил напоследък, уталожил съм онази дивотия, от която страдах преди, примирил съм се. Сега, когато чета свои стари стихове, откривам претенциозност, една наложена визия за поета, изложен на нищетата. Вече не вярвам особено в тези неща.
Какво те плаши?
Възможността в един момент да спра да се плаша – ето това ме ужасява. Това ще е знак, че съм станал самоуверен, което също ми е голям страх. Плаши ме това, че за хората които се занимават с – ще го нарека изкуство, макар никак да не харесвам тази дума – няма никаква възможност за реализация. Все още се работи в стари структури, които задушават мотивацията на човека. Слава богу, понякога точно липсата на външен стимул е в състояние да ти даде още по-голям вътрешен такъв.
Защо се дразниш от думата изкуство?
Заради прекалено честата й употреба във всякакъв контекст. Не вярвам и в широкия смисъл, в който се употребява. Притеснява ме това, че съществуват ”човеци на изкуството” и те биват преекспонирани.
Храни ли поет къща?
Къщата храни поета. Това е отговорът, който с цялата си сила лежи върху мен всеки ден. С жена ми се опитваме да започнем малък бизнес заедно – там, където живеем, планираме да направим едно пространство, където децата да се забавляват с куклен театър, да празнуват рождени дни и прочие. Преди няколко месеца пробвах като сервитьор и ужасно не ми се получи. Не че не се справях с работата, просто на 30 години не успях да вляза в тази механика. Но пък поне опитах.
Колко и какво четеш?
Старая се да чета всеки ден, тоест имам вътрешната потребност да го правя и то постоянно. Ето, и от това съм силно зависим. В момента чета Итака на Кавафис, а след това ме чака Борис Христов. Скоро, по някакви неведоми пътища, получих книги с поезия, които са принадлежали на Калина Ковачева – издания, които вече няма как да се намерят. Прелиствам по нещо и от тях от време на време. Имам още два рафта с набелязани книги, които обаче не е ясно дали ще мога да изчета в близките пет години.
Какво би изгорил след прочитане?
Гледам рядко да си играя с огъня, не харесвам демонстрации.
Птица в ключалката е в книжарниците и на books.janet45.com, 12лв
Представянето на Птица в ключалката е в Tea House, 18 март, 18:30
