Неудържимо ме привлича талантът на дребното, конкретното, наглед незначителното да обеме и отрази цяла една философия на живот. Уж прозаична работа, някакви си там дупки от палатка, които обаче разкриват могъщата връзка на теуелче с природата – тяхното вярване в нейната ненакърнимост.
Домът е тъкмо такова същество, което безсловесно и без особен патос очертава космоса на човек – неговите въжделения, светоглед, терзания, лични легенди. Имала съм късмета да бъда добре дошла в много домове на непознати по света. Ще ви разкажа за някои от тях, защото себе си сякаш най-добре разбирам през другите.
Домът на Давид. В дома на един възрастен израелец почти всичко бе повредено. Душът не работеше, лампата примигваше, гардеробите бяха все още опаковани в найлон от преместването преди 8 години! Обаче Давид е изобретател. Всяка нощ се буди, за да чертае причудливи уреди, фантасмагорични мебели… У Давид си помислих, че тъкмо това е домът: пространство, където противоречията са добри съквартиранти и човек не се бои, че е съставен от невъзможни за сплитане нишки.
Домът на фарьорците. Първите къщи на Фарьорските острови били издигнати от дъски на корабокруширали кораби. Дървета из тези сурови северни острови няма, затова корабокрушенията се оказали дом. Съзерцавайки някои от старите къщури, се сетих, че и моето таванче е побрало доста крушения. Домът е работилница за превръщане на корабокрушенията в нови градежи.
Домът на инките. В музея на предколумбовото изкуство в Сантяго зърнах смешна статуйка: седнал върху нещо като сандък инка. Инките вярвали, че у дома е най-добре да се седне и да се седи колкото се може по-дълго, в покой. И защо? Ами защото балансът на света и без това е крехък – колко му е да рухне. Домът е там, където можеш да крепиш вселенския баланс, мързелувайки на воля.
Домът на Карола. Карола е от градчето Фрутилар в Чили. Домът ѝ е изцяло дървена постройка, като на повечето чилийци. "Защо къщите ви са винаги дървени и мънички?", питам я, а тя отвръща: "Заради земетресенията. В Чили сме свикнали, де, не ни мигва окото, ако е под 7 по Рихтер. Но случва се къщата да падне. А дървена е по-лека, по-лесно се вдига нова." Свикнала съм да мисля дома като крепост, въплъщение на безопасност. А той наистина е по-скоро място за опитомяване на неизбежните опасности. Всеотдаен треньор по свикване с трудности.
Домът-дюшек. През една февруарска сутрин на 2015 се озовах в квартала Мишън в Сан Франциско. Току на тротоара, пред оградата на кокетна къща, се мъдреше дебел спален дюшек. Върху него блажено спеше рошав човек, завит с юрган. Пет метра по-натам – втори такъв дюшек, с друг спящ бездомник. На третото спиране се загледах как от съответната къща излиза спретнат човек, минава край бездомника с тихи, добросъседски стъпки и отива нанякъде. Никакво смръщване, ни сянка от недоволство, че непознат е долепил дюшека си до входа му. Ето че и бездомниците имат дом – в топлия шанс за неотхвърляне, в уюта на милостиво съседстващите светове. Домът е дом, когато се простира и от двете страни на стената.
Моят дом. Аз съм домошар, и не се шегувам. Нищо че ми се иска да мисля за себе си и като за пътешественик (ако капитан Джеймс Кук* чуе тая пикла, от смях ще върне уискито си през носа!). Нима е възможно да си домошар-пътешественик? И още как. Човек едва ли може да оцени подобаващо лукса и на най-семплия дом, ако не са го били бури и порои из горите. Надали може да си представи какъв разкош е да имаш шкафче в банята, докато не потренира неколкомесечно жонгльорство с несесер-с-всичко-вътре. Ще си кажете като майка ми: "Тогава защо го правиш?!" Защото ако понякога не криввам от предвидимото и безопасното, никога няма да видя как в ранни зори ламите пият вода от планински поток. Няма да открия, че край гейзерите Ел Татио нощем е минус 13, но недрата са така горещи, че като легнеш, земята ти топли гърба. Няма да се събудя от заседнала под ухото ми земна пчела, която кара цялата палатка да жужи.
Моят дом е падащата светлина през таванския прозорец. Но и палатката под чертежите на нощното небе. И хич не ми се смей там горе, капитан Кук!
