Христо Христозов за „Дома на киното“, филмовите фестивали и „Жените наистина плачат“

За мен този въпрос изобщо не е тривиален, защото киното навлезе в моя живот сравнително късно. Разбира се, винаги съм бил свързан с изкуството. Още от малък пея, ходя на театър, обичам всякаква форма на изкуство и творчество. Когато дойдох в София, по време на студентството си в юридическия факултет на Софийския университет през 2009 година живеех на улица Будапеща, която беше много близо до Дома на киното. Всъщност, Домът на киното беше най-близкото хубаво място за добро прекарване. И посещенията от време на време се превърнаха в ежедневни, което впоследствие премина в доброволчество и проектна координация. Така все повече се задълбочи моята връзка с киното. Все пак, бих обособил един конкретен момент преди 11 години. Бях на гости на моята приятелка Маргарита във Виена. Тя ме заведе на кино в Burgkino – едно от емблематичните стари виенски кина и гледахме A Single Man на Том Форд. Това категорично беше моментът, в който си казах, че киното е моето нещо. Т.е. не е просто нещо, в което аз съм външен, а нещо, което искам да бъде част от живота ми.

В интерес на истината, не знам много. Това, което знам, е, че мястото е било затворено за кинодейците преди промените. Киното е било за специалните (пред)премиери, включително в присъствието на най-висшите партийни функционери. Било е и място за гуляи, а не само за гледане. Място за ядене, пиене и срещи. Място, с което знам, че са свързани спомените на поколенията преди нас, занимаващи се с кино. След промените се появява Стефан Китанов, който впоследствие създава София Филм Фест. В началото на 90-те той поема Дома на киното и от вече над 20 години го управлява от името на Арт фест (с малка пауза).

Със сигурност мога да кажа, че Домът на киното е любим на късното поколение Х. Това са хората, родени през 70-те и началото на 80-те години. За тези хора това място е истински дом. Знам, че през 90-те години тук са се случвали страшно много събития, много купони, хората са били като в някаква комуна. Това са само разкази за неща, които не познавам от първо лице.

Вим Вендерс е човек, с когото имах най-емоционалната сесия на въпроси и отговори, защото неговият документален филм за Пина Бауш е едно от най-любимите ми неща изобщо. Аз съм голям фен на съвременния танц, на Пина в частност, на документалното кино и на Вендерс със своя поглед към нея. Всъщност, този филм е едно от моите най-съкровени преживявания на голям екран. Когато през април 2018 г. Вим Вендерс дойде, аз имах щастието да проведа Q&A сесията след прожекцията на филма Pina 3D. Стефан Прохоров водеше превода, което беше изключително допълнително удоволствие за мен, защото можех наистина да се занимавам само с разговора, да слушам, без да мисля как думите ще стигнат до публиката. Стефан, разбира се, се справи гениално, както винаги. Разговорът с Вендерс продължи около час и наелектризира публиката – всички бяха с приведени погледи, глави и тела към нас. Притихнали, слушахме само него, а въпросите бяха съкровени. Спомням си, че тогава Вендерс каза нещо, което съм споделял и друг път – ако не е била Пина, вероятно той е нямало да направи Криле на желанието. Невероятно е чувството, когато такива признания дойдат от човек от неговия ранг и висота.

Преди всичко се надявам догодина нашето здраве да бъде в пълна безопасност. В този смисъл, публиката да се чувства комфортно да ходи на кино в по-широк мащаб, тъй като в момента случаят съвсем не е такъв. За съжаление, имам много мои приятели киномани, които са ограничили ходенето не само на кино, но и на затворени пространства и културни събития.

Иска ми се догодина да можем да се завърнем към това спокойно да каним хората на кино и те да идват. Това със сигурност означава да възобновим нашата програма София филм фест за учащи. Тя е насочена изключително и само към ученици и студенти и всеки понеделник представя филми безплатно за младежи, с които искаме да възобновим традиционните кинодискусии. Това за мен е нещо много важно, тъй като ако не полагаме усилия в тази посока, буквално за няколко години поколенията се променят и ние губим тази младежка публика, която е изключително важна за нас.

От друга страна има два формата, които също много бих искал да възстановя. Единият се казва Животът през техните очи, който всеки вторник представя документални филми, документални премиери най-често на български режисьори, за да можем да се срещаме с творците и потенциално с героите на филмите. Другият формат е Къса сряда, който пък представя късометражно кино отново предимно на български режисьори с цел среща и разговор.

Разбира се, моят личен формат, в който винаги съм влагал най-много сърце, се казва С приятели на кино. Там попадат филмите, предназначени за по-широка аудитория, на които организираме разговори с публиката не просто по отношение на филма или с творческия екип, а по отношение на големите и важни теми. Каним и експерти и се получават едни своеобразни общностни събития.

В крайна сметка за мен Дома на киното трябва да бъде притегателен център – място, което да събира хората и да създава общност от грамотни, потребяващи култура хора, готови за диалог, отворени за срещи с други.

Много предизвикателства има. Най-голямото от тях е липсата на любопитна аудитория. Отговорността за това е и на правещите култура, и на потребяващите. Отговорността на правещите е в това, че изкуството ни е по-скоро консервативно и не е диалогично спрямо хората. Липсата на тази диалогичност означава повече претенции, повече затваряне, повече увличане по клишетата, по стандартните и предвидими теми, по големите имена. Мисля, че това е много сериозен проблем, защото такъв тип потребяване на култура не предполага развитие и даване на възможност на по-младите и талантливи, често наричани „странни“, „маргинали“.

Танцов театър Вупертал в Германия – мястото на Пина Бауш. Със сигурност бих го видял в съвременния му вид, след като вече Пина я няма, но поколения отгледани от нея танцьори все още са там. Има и един музей в Загреб – Museum of Broken Relationships. Супер вълнуващо място, което събира спомени и обекти, свързани с отношенията на различни двойки и разделите им. Сигурно би било страшно интересно да се заснеме филм за него.

Разбира се, и старите кина по света. Спомням си посещението на Cinéma Rif в Танжер преди години. И там, а и навсякъде по света, старите кина пазят много интересни истории. Може би филм, който обединява тези истории от различни точки по света, би бил любопитен.

Мисля, че това, което искам, вече го организирам в лицето на Sofia Pride Film Fest – фестивал, който според мен е изключително важен заради нашето отношение към всичко различно, непознато, и невежеството, което се шири около ни. Седмица на скандинавското кино, защото имам голям сантимент към киното на Севера. Част съм от екипа и на фестивала Sofia MENAR за кино от Близкия изток, Централна Азия и Северна Африка. Най-скъп ми е фестивалът за документално кино, посветено на изкуство, Master of Art. Мечтая си всяко от тези събития да има малко повече мащаб, да имаме възможност да поканим хората, които наистина искаме, продукциите, които наистина искаме, а не да се ограничаваме в бюджета, с който в момента разполагаме. Това, разбира се, е въпрос на сериозно усилие, подобряване на бизнес модела на тези фестивали и на по-благоприятна среда. Надявам се да я създадем скоро.

Много са, но развивам своята експертиза най-вече по темата „емпатично слушане“. Това е умението да слушаме по начин, който ни позволява, от една страна, да дадем възможност на събеседника си да даде повече информация, да разкрие себе си, да прояви уязвимост, но и да поеме отговорност за това, което казва. Вследствие, да изградим достатъчно висока степен на доверие, така че да имаме и много повече позитивно влияние и много повече възможност да вдъхновим човека срещу себе си. Това е умение, върху което аз много работя. Защото е свързано и с „приучената безпомощност“ – един изключително широко срещан феномен по нашите ширини. Хората не обичат и не искат да поемат отговорност, а предпочитат да я прехвърлят на някого другиго, вместо да вземат нещата в свои ръце. Та това е нещо, което аз правя и като обучител, и като културен мениджър с екипите, с които работя.

Със сигурност има немалко такива. За някои от тях не бих говорил в това интервю – не защото са толкова лични, а защото са свързани с други хора, които може би не биха се радвали да участват в подобно експозе. Това го казвам неслучайно, защото не знам дали тук е мястото да споделя, че наскоро гледах как в един сутрешен блок по национална телевизия един мъж след шестгодишен брак – човек, който се представя за психолог – нарича жена си „патологично ревнива“ и още ред обвинения. Докато течеше неговият разказ, се виждаха нейни и негови снимки, а после три жени в студиото групово и одобрително закимаха, сякаш е окей някой да представя по този начин близък за себе си човек. Не знам защо споделям това. Може би ми е важно да го кажа, защото страшно се разгневих на тази история.

По отношение на моя живот, историите наистина са много. Може би най-хубавата от тях е, когато срещнах първата си и може би най-голяма любов в Щатите през 2008-а година. Един ден с мой приятел (Юлий, който наскоро стана баща!) отидохме на разточителен пазар в Rehoboth Beach, където има голям търговски център. Вечерта, когато трябваше да се върнем в нашето леговище в Ocean City, се оказа, че аз съм изпуснал последния автобус, а той го е хванал. Така че или трябваше да остана да пренощувам, или да си хвана такси за 100 долара. Докато си събера мислите, се качих на местен автобус, тъй като беше дъждовно и хладно. Буквално на следващата спирка се качи един младеж, който каза „merhaba“ на турски и аз отвърнах: „Не съм турчин, но знам, че това означава „здрасти““. Заговорихме се и буквално 5-10 минути по-късно той предложи: „Щом нямаш къде да останеш тази вечер, ако искаш, ела вкъщи. Можеш да останеш при нас.“ Така през една гора отидох в къщата на абсолютно непознати хора. Готвеше се мусака (беше вкусно!), а после отидохме на някакво руско парти и остатъкът от вечерта беше просто невероятен. Срещнахме се с хора, за чието съществуване иначе нямаше как да заподозра. Няма да влизам в детайли още колко изненади имаше по пътя, но начинът, по който се стигна до това развитие на нещата, беше за мен много интересен и до ден днешен е хубав спомен. С част от тези хора поддържаме много топли отношения 13 години по-късно.

Жените наистина плачат. Филм, който в момента върви на екран само в Дома на киното и кино Одеон в София. Изключително важна лична история, която трябва да се гледа. Много сериозен е дефицитът на такива филми, в които едни хора не се страхуват да бъдат уязвими, не се притесняват да се разголят, да бъдат „некрасивички“ и да назоват нещата с истинските им имена. Много е жалко, че този филм не е българското предложение за Оскар тази година, защото това е може би първият филм, който имаше не просто реални шансове да стигне до финалната петорка, а щеше да бъде достоен претендент за приза и да има свое лице, наше истинско лице в Холивуд – Мария Бакалова. Загуба и лошо стратегическо решение. Яд ме е. Много харесвам Ивайло Христов и това, което прави заедно с екипа си. Те са мои приятели. Но вярвам, че комисията, която взе това решение, пропусна една възможност и това е нещо, което трябва да се заяви, защото причината е в липсата на стратегия, липса на визия, но може би и липса на чувствителност, което е по-лошото.