Успях да направя силно и съзнателно впечатление на публиката. Разказите в книгата, която взе награда от Европейския съюз – Има ли кой да ви обича, са писани отдавна, много от тях са включвани в списания, излизали са и в литературната притурка към Егоист. Но тогава не са били забелязвани, затова две години се борих да направя тези разкази достояние за много хора. Непрочетените и неправилно разбраните работи не носят успех. Комуникацията на едно нещо, представянето му пред публика е не по-малка творба на организаторския талант, отколкото създаването на книга.
Като задължение ли го приемаш?
Задължение, което започна да ми харесва. Имам някакво задрямало организаторско умение, а също и нещо актьорско. Харесват ми представянията и публичното говорене.
Писането работа ли е?
Работа, тежка като изкореняването на дървета. Трябва да работиш на ръба на възможностите си. Човек, който прави нещата да са му лесни и приятни, ги прави рутинно. Трябва да си на границата на позволеното за теб самия, да изненадаш и себе си. Има един страх, че това, което е излязло от теб, може да е някакъв абсолютно безформен ужас – влязъл си в непозната територия. Наскоро се натъжих и възмутих от някой, който твърдеше, че знаел какво иска да каже и как да го каже. Това означава, че занаятчийски подхожда с удобство, с упорството на майстор на обувки. А аз всеки път правя нещо, което ме изнурява. Все едно вадиш думи и жонглираш с тях.
Звучи уморително.
Винаги ми е било трудно да пиша. Непрекъснато се докосваш до нови територии, с писането си проникваш в непознатото и освен това, чисто практически, нямаш право да подредиш дори две думи, които да звучат еднакво и тривиално. Илф и Петров са анализ на тази ситуация. Те пишат като един творец и отбягват баналността. Демонстрират това, което обикновено човек прави сам – непрекъснато пробваш изречения, сюжети, развития и отхвърляш всичко, което звучи банално, пошло, като обикновено говорене. Това изисква ужасно много усилия. Аз съм го научил от писането на смешни сценарии – винаги трябва да изненадваш на първо място себе си.
Значи ли това, че колкото повече пишеш, толкова по-добре пишеш?
Зависи какво. Колкото по-осъзнато работиш по своето писане, толкова по-добре ще пишеш. Но все по-рядко има хора, които подхождат бавно и внимателно към това. Трябва да пишеш, да четеш и анализираш.
И при поезията ли се иска съзнателен труд?
Мисленето не е акт, който владеем и познаваме до такава безобразна степен. Нещо излиза от главата ни, но ние подбираме кое става и кое не. Това е мисленето по време на творене. Писателят в човека е този, който избира подходящите думи. Той е човек на образованието и на знанието, на критичната мисъл. На база на тези критерии подбира думите, които подсъзнанието подава.
Това отношение към писането не е ли прекалено елитарно?
Не. Писателят е човек, който е зависим от знанията, които притежава. Изворът, разбира се, също зависи от ерудицията, знанието, а и от морала. Моята глава ражда хиляди думи, които са, като при всеки човек, аморфна каша. Но аз знам колко от тях да изпусна, да ги освободя.
Съгласен ли си, че текстът е това, което читателите искат той да значи?
Във всяко време и във всяка група значението на текста е ново. Моите леля и вуйчо гледат на работите ми много повратно. Като издам нещо обаче, го приемат по съвсем различен начин, това е нормално за тяхното поколение. Те имат изключително авторитарно мислене – ако нещо е получило обществено признание, започват да го харесват.
Имало ли е нещо, което си искал да кажеш като писател, но не си успял да го внушиш.
Едно момче каза „Той Кайо сам не знае колко мащабно нещо е създал”. А аз му отговорих, че там е работата, че той не знае аз колко съм наясно какво точно съм създал. Съзнавам много повече от това, което той си мисли.
Останали сме с впечатлението, че имаш отношение към себе си като към различен писател, съзнаващ напълно силата си.
В общочовешкия смисъл не съм различен от всички останали писатели. Но по отношение на начина на живот и преживяванията, позицията и предпочитанията ми, се различавам. Има две групи писатели – едните обслужват обществен и политически интерес, а другите са филолози (четат книги, рецитират книги), книжници са. Сега се появяват едни други. Аз съм от тях – писателски писател.
Какви са по-точно новите писатели?
Те не обслужват идеология, нито гледат на литературата като на стара богиня. Първите два вида са в антагонизъм, а тези, които ходят по улиците и вдигат полумъртви пияници – те са истинските. На някои много им се иска да кажат: Достоевски си стоял вкъщи и четял хиляди томове. Е, как си е стоял вкъщи, нали е имал преживявания. Най-малкото е бил комарджия.
Как реши да участваш в кампанията Аз съм с теб (10 български мъже се снимаха със сутиен в подкрепа на жените, които се борят с рака на гърдата – бел. ред.)?
Личният ми мотив е, че съм лекар, имам три приятелки, които са живели с диагнозата и продължават да се лекуват.
Някои намират кампанията за подигравателна и обидна.
Българинът е изключително вкиснат и злонамерено се противопоставя на всичко. Каквото и да стане, той ще намери доводи да бъде против. Това не е бунт, а мърморене и недоволстване. Имаме си дори двойна формула за мрънкане – „ужас, ужас!”. Сега правим кампания за спасяване на библиотеките и няколко умни и свестни писатели веднага намериха повод дълбоко да се усъмнят в акцията и да кажат, че човек силно олеква, като се включва в такива неща. Търсят под вола теле, конспирация, искат да открият как някой се облагодетелства, за да могат да го мразят. Ние трябва да си помагаме и това е за-дъл-же-ни-е! Иначе всички ще сме безполезни.
Четеш ли критика за себе си?
Критиката е институция – писане на думи с тежест и отговорност. А аз чета или плюене, или хвалене. Ако някой не харесва успеха, почва да плюе наред. Други се идентифицират с проблема в написаното и го отричат докрай. Не трябва да имаш предразсъдъчни пристрастия. Сега критика няма, хората пишат каквото им падне.
Има ли кой да ви обича е в книжарниците и на books.janet45.com, 7.99лв
