Първото десетилетие на новия век бе странно време за Ленард Коен. Един от най-великите композитори на съвремието успя да банкрутира, отдаде се напълно на будизма, записа два албума (Ten New Songs през 2001 и Dear Heather през 2004) и направи няколко много успешни световни турнета (с поне едно припадане на сцена и един силно противоречив концерт в Тел Авив). Трябваше обаче да чакаме цели осем години за дванайстия му студиен продукт Old Ideas – а покрай дългата пауза много хора се питаха дали Ленард все още е способен да забърка същата магическа смес от меланхолия, повече рецитирана, отколкото изпята поезия и дълбок акустичен рок, както през 60-те със Songs of Leonard Cohen и Songs of Love and Hate.
Излишни притеснения. Точно както старото куче Том Уейтс и неговия Bad As Me, Коен ни поднася албум, който е толкова близо до съвършенството, колкото Мона Лиза на Да Винчи и Dark Side of the Moon на Pink Floyd. Тези наглед простички и преднамерено старовремски композиции разкриват плашещо-красива дълбочина, която става все по-значителна с всяко следващо слушане. Донякъде изненадващо, само няколко седмици след издаването му в края на януари Old Ideas се оказа най-добре продаваният албум на канадеца, а музикалните критици побързаха да му отредят максимални оценки. Има защо, но едновременно с това има защо да се съмняваме, че Коен съзнателно се е стремил към комерсиален успех или гръмки хвалебствия по свой адрес. Неслучайно го сравняваме с Том Уейтс – и двамата са изчистили стила си до сакралната простота на акустичния блус и носещия се леко (но никога лековато) фолк рок, с медитативни мелодии, тихи хорове, красиво пиано и банджо плюс меланхолична и откровена поезия, ваеща истории за любов, раздяла, надежда и мълчаливо отчаяние. Old Ideas е крайно антимодерен и вероятно тъкмо затова – истински мъдър и красив албум, който би подхождал идеално на есента, но ни обсебва и през зимата.

Old Ideas е на пазара от Sony Music Entertainment/Вирджиния рекърдс