Смятам, че преводът има една почти неизпълнима задача – от една страна, да се приближава все повече към оригинала, а от друга – да намери общ език с хората в страната, за която се прави този превод. Преводачът е разпънат между тези две задачи – да бъде верен и на автора, и на съвременниците си. Това изисква компромиси. Никой не може да претендира, че стига до самото дъно на Шекспировите значения, но гледането отстрани на Шекспир е много опасно.
Подходът на постановката близък ли е до Вашия?
Като преводач се опитвам да отварям възможности за интерпретации и се надявам те да са най-широките. Оценявам това, което прави Гърдев – най-важното е, че той се отнася към Шекспировия текст с уважение. Използва го, не го отхвърля. Ние не знаем нищо за Шекспир извън текста, така че трябва да извлечем всичко за него оттам. По времето на Шекспир реториката е много силно оръжие, но той я използва не като изкуствена схема, а за да подчертае чувства и мисли у героите си. Аз съм се стремял да бягам от патоса, който често се увеличава при превод.
И все пак, макар да сте верен на превода, със сигурност имате свой собствен Хамлет.
Още Колридж е казал, че се идентифицира с Хамлет, че това е той самият. Всички ние чувстваме Хамлет като свой. За мен това е идеалистът, който иска светът да бъде достоен за човешката природа и очаквания, а той не е. Хамлет се измъчва в борбата за своя идеал, докато накрая вдига ръце и оставя съдбата да решава вместо него. И точно тогава сполучва да изпълни онова, което другите очакват от него, но дали самият той се осъществява като личност, е трудно да се каже.
Казват, че трагедията изразява граничните състояния на човека. По какви граници се движим в момента?
При нас всичко е туширано в сравнение с този силно страстен свят, който откриваме у Шекспировите трагедии. Като че ли в Ренесанса светът около пиесата е бил по-близък до това състояние. Нашият свят е прекалено усложнен от комуникацията, която се превърна в основна ценност. Трудно се изявява една личностна трагедия в нашия живот. Трагедиите се потискат, докато при Шекспир човекът е на авансцената с пълното си трагическо величие. Може би заради това в нашето време не може да се роди трагедия – говорим за драма, но не и за трагедия. Изгубили сме вяра в богоподобната същност на човека, гледаме на него скептично. Затова се връщаме към ренесансовите рефлексии за човека с носталгия и това ни зарежда с жизненост по един смислен начин. Ако гледаме отвън на трагедиите, задължително ще ги превърнем в пародия и това често се случва в театъра. Миналият век трябваше да ни доведе до трагедията, но това не стана, ето защо се връщаме към Ренесанса. Трагедията уж ни ранява, но ни отваря очите за дълбоката същност на човека. Смятам, че имаме нужда от трагедията, за да не изпаднем в примките на скептицизма.
Ако трябва да се обърнем към нашата литература, какво й липсва най-много?
Мисловните ценности. На българската литература се гледа като на екзотика, затънала в битовизъм, и това не е от днес. Има и изключения като Йовков, но те са малко. Дори у Йовков има нещо като екзотика, неспособност да се стигне до общочовешкото, като битовото се изчисти почти до край. Това е характерно за големите литератури. Нашата млада литература търси пътища извън маргинализацията, но те са трудни и често не се върви по тях по автентичен начин, а по пътя на подражанието.
Напред към преподавателската Ви работа – как се отнасяте към факта, че студентите Ви наричат Шекспир?
Чух това наскоро по косвен път. Разбира се, че е комплимент за мен. Но се надявам, че студентите не ползват прякора иронично, че виждат у мен връзка с Шекспир от гледна точка на отдаденост, а не на маниакалност.
Казвате, че образованието трябва да е консервативно. Но не смятате ли, че у нас точно консервативността пречи на образованието?
Да. Под консервативност аз имам предвид уважение към създаденото преди нас, подбор на ценностите от миналото. Хунвейбинското отстраняване от тези ценности не води до нищо добро и аз виждам белези от него и у нас. Не трябва да се прекъсват връзките – това е консерватизмът, в който аз вярвам.
В един Ваш стих завиждате на кучето, което лежи под абсолютно безкористното слънце. Завиждате ли му все още?
Да. Ако можех да променя живота си, бих възстановил състоянието от детството си. Съзерцанието, в което човек се разтапя в природата около себе си, чувства се едно цяло с нея, напълно щастлив и безгрижен, до такава степен, че самата му личност вече не съществува. Това е най-великото състояние и във възрастния си живот ние се опитваме да го достигнем по много по-заобиколен начин, чрез натрупване на неща около нас и вътре в нас. Опитваме се да създадем средата, която имаме, без да я създаваме. Това е изгубеният рай. Не знам дали има хора, които са успели да избегнат тази грешка освен може би онези, които са останали навън под дъжда и не са си създавали сами съдба.
Великите трагедии на Уилям Шекспир в превод на проф. Шурбанов е в книжарниците, 29,90лв
