Истории от първия етаж

Гледаме ги в двора зад нашия офис от месеци. Пръстите на едната скулптура се протягат към косата на другата, трета ги гледа отдолу и всички са струпани в ъгъла. Един следобед завързахме случаен разговор до тях, а ръката, която ни поведе към историята, се оказа техен автор. Разказът му минава през един празен от коли Шишман, Supa Star като ателие за огромни скулптури и една маса, на която всеки, познат или не, е добре дошъл. Днес е наш ред на стола до нея.Гид ни е Тодор Димитров – потомствен скулптор, както описва себе си и своята сестра Кунка. След още няколко въпроса предлага да ни запознае и с нея, и с ателието им на първия етаж, и с пещта за керамика в мазето на сградата. Приемаме и докато кафето се вари, разпознаваме в конете, главите и абстракциите в керамика и гипс четири стила – ясно различими един от друг, дори и да не са подписани. Но защо четири?Да започнем от началото – сладко и топло като първата глътка кафе в този дом. Намираме се някъде в Троян: преди да станат родители на двамата ни домакини днес, Димитър Димитров и Минка Христова тъкмо са излезли от специалност Скулптура в Академията и работят заедно по паметник. В този момент нещо блесва между тях и историята започва – вижда се ясно и от снимката, която още виси на пирон в ателието, запомнила любовта им. Семействата им бързо се разбират – и от двете страни говорят на един език и работят с ръцете си. Декоратор, илюстратор, скулптор, дърводелец и железничар – всички се подписват, че да създаваш с пръстите си е най-доброто нещо.След това Димитър и Минка откриват ателие с таван, висок четири метра. Адресът е Цар Иван Шишман 4 – точно там, откъдето днес си купуваме супер супа (само че сега четирите метра са разделени на две нива). Нанасят се в апартамента отзад и започват да работят здраво. Той прави паметници като този на Димчо Дебелянов в Борисовата, а тя – малки скулптури за градини и паркове.

Не забравят обаче и колко е важно да бъдеш несериозен. А и са така усмихнати и отворени към всички, че бързо стават известни като бохемското семейство с вкусната храна и свободния квадратен метър за през нощта, когато на гостите не им се тръгва. В краката им вече се гонят Тодор и Кунка, смеят се на шегите на големите, дочуват разговори, които още не разбират, чакат следващото пътуване с кану, гледат как се прави скулптура и дори не се замислят накъде ще тръгне животът им после – то е ясно.
По това време Шишман е тих и празен, а място за четиримата артисти има предостатъчно. Е, после нещата поемат друг курс. Изведнъж идват 90-те и в ателието се шмугват протестиращи, подгонени от полицията. Улицата се променя първо много бавно, после страшно бързо, а бащата, разказва ни Тодор, така и не се научава да си гледа здравето и почива от удар преди няколко години.Историята, разбира се, не свършва така. Просто потича в друга посока и в сегашно време. Днес Тодор и Кунка не живеят тук, но идват всеки ден, за да работят в ателието, да се виждат с майка си, да правят работи за изложби (на 20 юли им предстои една в Милано!), да си говорят за синовете на Тодор и да пекат скулптури в пещта в мазето. И понякога, ако е точният ден, да отговарят на хилядите въпроси на непознати като нас.Последният ни гледа напред – какво ще стане после? Ако плановете им са верни, скоро ще ги посещаваме в арт ферма извън града или пък ще разглеждаме музея на родителите им в Трявна, който планират да създадат. Засега ставаме от масата, връщаме им снимките и въздишаме нечуто на вратата. Не заради нещо тъжно, а от облекчение. Тя наистина не спира да се върти, дори понякога да ни се струва друго.