История на вещите: Адриана Андреева

Вещите около нас са важни. Защото подсказват кои сме, как живеем, откъде сме минали. Носят собствената ни история. Днес сме на гости на Адриана – в един апартамент с изрисувани от детски ръце стени, в който всеки ъгъл има какво да разкаже.
Срещаме се в напечен момент, но тя изглежда удивително дзен – както винаги. Остават броени крачки до старта на Студио Комплект – новият й общ проект с Бояна Гяурова, който ще "представя и продуцира българска визуална култура, всичко от дизайн на плочки до бижута". Заставаме зад това студио със затворени очи, защото познаваме стила на работа и добрия вкус на Адриана от години – още откакто беше редактор в списание Едно, после мина през всичките му метаморфози, а накрая се зае с програмите на One Architecture и Design Week (няма да ги изостави, спокойно). Сега влизаме в нейния свят като гости, но се чувстваме като стари приятели.В дома на родителите ми има стая, запазена само за книгите. Оттам и моето специално отношение към тях. Албумите са другата ми слабост, в момента разглеждам том за крафт бири, работите от хартия на Ървинг Харпър и гайд за Берлин на Cee Cee – страшно е красив, да ти е хубаво да го разгръщаш. Събирам ги от къде ли не, нямам точни критерии, действам импулсивно и леко хаотично. Имам си вътрешен радар – ако нещо ми хареса, то е. Следвам същия принцип и в работата си и досега не ме е предал. Имам и Киндъл, който ми е голям другар и е пълен с всякакви заглавия – последно четох We are all completely beside ourselves, сега съм на The children act и Pigeon English, но на хартия. Чета по три-четири книги едновременно, лесно сменям темите, но ако някоя не ми хареса, директно я зарязвам.Списанията за мен задължително трябва да са на хартия. Следя много издания, някои от години. От по-новите ме грабнаха It’s Nice That, The Gentlewoman и Apartamento – него го имам от първия брой. Създала съм си ритуал за четенето им: разгръщам ги сутрин в почивните дни, когато децата се занимават с нещо и не са покрай мен. Нямам много време, седмиците минават бързо и понякога чета едно списание половин година, но това ми е любим начин за почивка. Жалко е, че тук нямаме книжарница, в която да се продават. Има няколко списания, за които следя винаги, когато пътувам. Харесва ми колко добре са направени и какво качество поддържат.Всичките ни чаши вкъщи са различни и повечето са на български дизайнери – това е моят начин да ги подкрепя с малък жест. По същата причина имам и много бижута на наши дизайнери. Харесва ми чашите да са различни, затова удържам на желанието на родителите ми да купим един голям комплект. Много са ми забавни тези на Вики Книш – имам ги всичките, харесвам и Красен Троански. Сутрин и следобед пия кафе в тази чаша в компанията на нещо сладко, към което, признавам си, съм пристрастена.Коженото яке е голяма любов. Първото, в което се влюбих, беше на баща ми – върна се от Мароко с него, беше го купил за себе си, но аз му се примолих да ми го подари, когато бях в гимназията. Беше ми голямо, разбира се, но нямаше значение. Носих го и в университета, докато дръжките на раницата ми не го протъркаха на раменете и тотално не се разпадна върху мен. Беше с груби геометрични форми, и много хубава кожа. Наскоро си взех едно, което напомня на негов женски вариант. С останалите дрехи съм хаотична, но с якето винаги се чувствам в кожата си. Както и с обикновените черни боти точно в този изчистен дизайн. Много обичам дрехите на COS и вече съм посъбрала от тях – обувките също са техни.Имам несесер, откакто съм тръгнала на училище, и никога не излизам без него. Слагам вътре цветни химикалки, капки за очи, крем за ръце, пила, червило (то е подписът ми). Обикновено тук държа и тефтерите си – четири броя, разделени според задачите. Бях от онези ученици, които пишат и подчертават с различни цветове в тетрадките. Чак ме е яд, че родителите ми са ги изхвърлили, бяха цяло изкуство. Обичам да скицирам, а сега в тефтерите ми вече има рисунки и от децата. Голямата ми дъщеря Боряна, която е на пет, ми оставя съобщения, а малката Севда много иска да е като кака си, затова и тя рисува по нещо. Много се забавлявам, когато после открия посланията им. Не тръгвам никъде без тефтер – не го ползвам за велики просветления, пиша бързи бележки. Това подрежда дните ми.Вкъщи имахме красиви купички с камъни на секциите, които през соца бяха едни и същи във всеки дом. Това ми е повлияло да започна и аз да събирам камъни. Борянка, като види някой по-хубав на улицата, ми го носи "за колекцията", но в тази купичка няма неща от тротоара – само камъни от морета и реки. Преди време сложихме вето на мидите, защото само се трупат, но камъните останаха. Събирала съм ги от къде ли не и въпреки че не мога да свържа всеки един с точното място, все пак са ми важни – приятно ми е да ги виждам и докосвам.Когато съм била малка, родителите ми са пътували дълго в Тунис, Алжир и Мароко и са ме гледали баба и дядо. Много съм свързана с тях. Наскоро дори открих, че единият чифт очила, които нося, е с почти същия дизайн като тези на дядо. Стана ми много мило, бях забравила. А тази мелничка за кафе е с мен, откакто баба ми почина внезапно. Всяка сутрин тя мелеше кафето ръчно, докато седеше на дивана в кухнята. После го сваряваше, сипваше в две различни чаши и изпиваше първо едната, после другата. Различни бяха и закуските: за себе си правеше кафе и нещо много просто, за мен – богата и вкусна закуска, за дядо – попара с прясно мляко. Нося мелничката с мен през всички квартири, в които съм живяла. Не я ползвам – държа я на етажерката и я гледам, това ми е достатъчно. От баба ми остана и дървената лъжица, с която и до днес готвя.

Студио Комплект е във фейсбук – Studio Komplekt
Скоро и на studiokomplekt.com