История на вещите: Елена Калпакчиева

Предпочита да снима на филм, да пише по вдъхновение и да се облича в скандинавски минимализъм. По визитка Елена е писала за няколко български медии (като Капитал Light, 12mag, Amica, L’Еuropeo) и прави стайлинг, след като учи това в Лондон. Върна се наскоро от там и вече хвърчи из града, който й става все по-любим – още повече, след като преди дни се нанася в новото си жилище. Днес не само ни отваря вратата, а ни оставя да ровим из всички чекмеджета, колекции от пумпали и закачалки. Какво издават вещите й за нея, слушаме сега.Родителите ми казват, че когато се нанасяш в ново място, ти трябват две неща – един добър стол и един свещник. Е, аз стол си имам, след малко ще ви го покажа, така че те ми подариха свещник. Харесва ми, че има нещо магично, почти окултно в него – черен кон, който носи свещ върху гърба си. Щом го видях, моментално го поисках. Имам още няколко свещи, които си паля – една мирише на жасмин и сандалово дърво, а другата, която харесвам, е кокос и лешник. Но най-добрият аромат за дома си остава прясно изпечения кейк! Обичам да готвя – първоначално започнах, защото исках да си правя нещата така, както са ми вкусни, но после ми стана истинска страст.Най-близкият ми човек, Силвия Канин, е онзи приятел, когото всички трябва да имаме. Тя ти е нужна и когато се местиш, и когато искаш съвет за живота си. Дали ще й кажеш измисли ми лампион, сглоби ми шкаф или моля те, сготви ми – тя е човекът! Много е сръчна, а прави и бижута – имам няколко пръстена от нея и всички ми носят страшен емоционален заряд. Имам тук и един от Нева Балникова, който много харесвам. Стилът ми иначе е много изчистен и прост, но когато слагам бижута, предпочитам да са големи, сурови, да изглеждат леко очукани. Мисля си, че аксесоарите и стила като цяло не трябва да са някаква страшна мисия. На мен сутрин ми отнема минути да се облека, защото знам, че точно днес и завинаги розово не ми отива и че точно днес и завинаги този силует ми стои супер. Хората често се притесняваме, че ако в този ден носим същото като вчера, някой нещо ще си помисли, но истината е, че никой не забелязва и на никого не му пука – така че носи, каквото си искаш.Тази малка скулптура събира много асоциации – някой ме пита дали това съм аз, друг реши, че е майката на Иван Вазов (нямам никаква идея защо), трети каза, че е видял същата фигура на някаква фасада до Пиротска. Истината е, че изобщо не знам каква е историята й, преди да я изровя от антиквариата под църквата Света Параскева. Но има страшен чар – изглежда някога е била златна, а и с тези отчупени парчета… Преди да се нанеса тук знаех, че искам стените да са черни, и си мислех как на бюрото искам да имам само някоя малка женска фигура и няколко книги. Открих скулптурата съвсем случайно, има нещо много сантиментално и в позата й – седнала е, замислена, след като е чела.Когато чух за дизайнера Деница Бояджиева и видях работите й, веднага реших, че трябва да имам нейна лампа. След това се видяхме, тя много бързо разбра точно какво ми трябва и съвсем скоро вече беше направила три. Тази ми е любимата в момента – може да се върти навсякъде, така че е супер мултифункционална, насочвам я надолу, когато трябва да чета, или просто я завъртам нагоре, за да разпръсква светлина. Много ми харесва как се връзва с черната стена, изглежда сякаш излиза от мрака. Осветителните тела са страшно важни за мен – дават ми някакво цялостно усещане за дома.Когато пътуват, някои хора си взимат картички или магнити, а аз си донасям чаши. Колекцията ми не е нищо специално, просто малки неща, които ми напомнят: това го взех последния път в Сърбия, тази беше от Флоренция, даже пазя една с логото на Труд, където беше първата ми работа. Сутрин пия от една от тези двете – обикновени бели чаши, да, но много ми допадат. Отварям си очите с кафе, това е първото, което трябва да свърша, след като си оправя леглото – кафеварката моментално отива на котлона, пускам музика, изпивам чашата и чак след това изобщо мога да говоря. Обичам тихи сутрини и шумни вечери, но напоследък ми е трудно да ставам – отнема пет-шест аларми и котката ми, която скача върху мен…Отдавна повтарям, че искам бяла орхидея в черна саксия, и един ден мой много близък човек ми я подари. Беше безкрайно мило, обади ми се в обедната си почивка и на седалката до него в колата му седеше тя. Орхидеята е много невинно създание, което се гледа трудно, както всички знаем. Иначе тук имам и един цвят от артишок, който сега чакам да изсъхне. Беше супер странно, че попаднах на него в някакъв цветарски магазин. Хареса ми колко е неочаквано да имаш цвят от артишок във ваза вкъщи, затова изобщо не се поколебах. Обясниха ми, че когато изсъхне, ще остане лилав в средата, а останалото ще бъде черно, но нека да видим.Имам колекция от пумпали – дванайсет са и всичките са дървени. Моя приятелка ми подари първия от тях с думите: "Давам ти го, защото знам, че мен много ме успокоява". Казах си да, защо не, има нещо страшно хубаво в пумпалите, а малко след това в едно магазинче в Созопол видях огромна кошница, пълна с дървени пумпали. Започнах да ровя и да търся точно тези, които ми трябват за малка колекция – колкото и да си приличат, бяха все различни. Сигурно имаше над 400, прерових ги всичките, и в цялата кошница открих само един черен. Разбира се, трябваше да го взема.Този стол е от дядо ми – имал е една малка работилница, в която е поправял разни неща, сглобявал е мебели. Само като хоби, но е бил наистина сериозен в него. Все е казвал на баба ми: "Всичко могат да ми вземат, но не и стола!". Сега същият този стол е в моята стая. Допада ми, че възрастта му личи – струва ми се като някаква много ясна, видима връзка между поколенията. Думите се забравят, но вещите носят тази памет, напомнят ти откъде си дошъл. От дядо си имам и един фенер – за разлика от стола, който изобщо не съм пипала, него го реставрирах. Харесва ми идеята да имаш фенер вкъщи. Изобщо светлината е важна, затова имам и петнайсет запалки наоколо, макар да не съм пушач.