История на вещите: Мария Налбантова

Когато един илюстратор се занимава с 3D книги, които се разгъват във всякакви форми, едва ли е странно да научиш, че му предстои и изложба с обекти. Но да започнем от началото: познаваме Мария Налбантова с дълъг списък проекти за илюстрация и дизайн на книги, включително собствената й Бели мечки за черни дни/ Черни мечки за бели дни, а от година в биографията й има нещо ново, което ни признава срамежливо – учител е в Художествената гимназия. Това все още й звучи особено, колкото и вълнуващо да е било да преподава на 12 клас и после да ги гледа как завършват. Сега обаче се срещаме, за да говорим не за училище, а за предмети – покрай първата й изложба с обекти във Васка Емануилова след седмица, ни става интересно какви ли са нейните лични вещи с истории. Ако искаме да ги разгледаме, казва ни тя, ще трябва да ги изведе на разходка, защото домът й е затрупан с топове плат и странни материали, покрай подготовката за експозицията. Така накрая тръгваме заедно през града, докато Мария вади от раницата си и поставя на случайни места книга, стъкло, камък и метал. И постоянно насочва вниманието ни към светлината, която се оказва най-важният й материал.Тази година бях във Венеция за архитектурното биенале. Мой приятел работи от две години на остров Мурано, в Berengo Studio – най-известното за изработка на елементи от стъкло. Отидох му на гости и той ме развеждаше из пространството извън работно време. Беше интересно да надзъртам в нещата, които в момента се изработват – например правеха части за работа на Ай Уейуей. От там е това парче стъкло, което страшно ми харесва – и вероятно също е било за някаква инсталация, макар че не съм сигурна за кого точно. Може би ми харесва толкова заради цялото прекарване в работилницата, когато вътре няма хора, заради всички автори, които видях, и заради атмосферата, в която се потопих. Когато си в царството на стъклото, е много готино да можеш да си вземеш едно парче със себе си и да го отнесеш вкъщи. А и си сменя нюанса според светлината и фона – изглежда страхотно върху тази хартия.Приятелка ми даде тази поп‑ъп книга, за да я разгледам. Това беше преди пет години. Знам, че в някакъв момент трябва да й я върна, но още я разглеждам. Получих я, защото тогава бях започнала много да се вълнувам от пространствени книги. Тази е от 1966 и е напечатана в Прага, в социалистическия блок в тези години е имало страхотен бум на подобни издания – за разлика от днес. Така започнах и моята колекция от поп-ъп книги, събирам от всички времена, епохи и страни. Интересна ми е различната естетика в тях: онова, което се е случвало в Русия, е страшно различно от това, което са правили в Япония. Любопитна ми е също и механиката на елементите.Имам този нож за писма от близо 6 години. Намерих го на битака и е най-добрата ми инвестиция изобщо – взех го за 1 лев. Като се замисля, може и да са ме преметнали, на друг сигурно биха го дали по-евтино. В началото не бях сигурна какво точно е и питах господина, който го продаваше. Оказа се, че и той няма идея. Никога няма да забравя обаче какво ми отговори в първия момент: "Ааа, това ли, ето това е нещо много, много ценно!". За мен наистина се оказа много ценно – ако го нямах, не знам как щях да се справя с всичките си проекти. Ползвам го за колажи и прегъване на хартия. Има неща, които винаги нося със себе си, и ножът е едно от тях.Пръстенът е от майка ми. Когато ми го даде, бях много малка, а тя ми разказа вълнуваща история за предаването на бижуто: къде е бил и какво му се е случвало, как е преминавал през различни територии и в какви ситуации са изпадали жените, които са го носили. В един момент потъна някъде, после го забравих и едва наскоро го открих отново. Отидох при майка ми и я питах каква точно беше историята, понеже вече съм забравила детайлите, и тя ми каза: "Ами нямам идея, няма такава история, аз си я измислих". Всъщност нямам нищо против – дори да не си я спомням съвсем или да не е била истина, пак вярвам в нея. И все още нося пръстена.Покрай изложбата съм в интензивно търсене на различни материали. Това е книга, създадена около същото – зимата намерих този материал, който не знам точно какъв е, може би комарник или нещо от сорта. Има стиропорни топчета, залепени в мрежата. Хареса ми като прозрачност и усещане за сняг. Пробвах да направя книга-пейзаж, която да ми носи усещане за дълбочина и натрупване – както снегът пада и става на преспи. Така че книгата е зимен пейзаж в снеговалеж. Между страниците поставих сушена липа и това е още нещо, което обичам да събирам – сухи цветя за хербарии, растения, билки.Тази картичка показва сюжета Причастие на апостолите от стенопис в Земенския манастир от 13-14 век. Самата църква ми е интересна, била съм там и преди, но последния път разглеждах малко по-осъзнато. Тя е кръстокуполна – има архитектурата на куб, което е рядко срещано. Другото вълнуващо вътре са запазените автентични стенописи, сред които беше и това причастие. Никога не съм виждала подобно нещо – Христос е изобразен два пъти в една и съща сцена, докато дава хляба и виното. С това ми стана още по-интересно, защото ми напомни за работа на Лъчезар Бояджиев, която беше част от ретроспективната му изложба в СГХГ. В нея той развива фикцията, че Христос има брат близнак. Няколко месеца по-късно видях този стенопис в църквата и направих мост между двете. Често ми се случва да забелязвам връзки между различни теми, малко ми е трудно да остана само в едно нещо, без да се отклонявам.Сестра ми преди беше стюардеса, цели 12 години, и обиколи почти целия свят. Всеки път, когато се връщаше, ми носеше по нещо интересно. Един от любимите ми подаръци е този камък, много е специален за мен. Тя и до днес работи на летището и веднъж ми донесе едни фотографии, забравени от някого, понеже знае, че събирам всякакви снимки и изображения. Взех ги и започнах да ги разглеждам и да измислям истории и сюжети по тях. Образите се повтарят: в центъра са двама човека, които виждаме в различни години и моменти. Постепенно историите започнаха да прерастват в цяла книга. Работих върху нея и я развивах, но после си дадох сметка, че всъщност не е много коректно към тези хора и я изоставих по средата. Снимките обаче продължават да са ми много любопитни.Ето го моят фотоапарат – ползвам го от 2012. Нося го къде ли не, дори вече успя да се развали, често снима например до 20-ия кадър и после превърта. Ще трябва скоро да го сменя, но съм му много благодарна, че досега ми вършеше работа. С него съм снимала местата, на които съм ходила през тези години. Приятно ми е да снимам на лента, защото трябва да избирам определени моменти, да внимавам какво точно щраквам и после да чакам, за да видя как се е получило. Едно от нещата, които най-силно ме впечатляват, е светлината, тя ми е най-интересна. С такова апаратче можеш да снимаш само през деня. Не търся конкретен сюжет, не гледам за определени пространства, нито архитектура, но ако видя необичайна светлина, не мога да й устоя.