История на вещите: Рубен Лазарев

Ако се питате какво движи него и Макс Брийдс, другата половина от Elephant, вече знаете – искат да създадат любимата си книжарница. Това е първото, което разбираме за Рубен, джентълмен с добри обноски, колело от миналия век и сериозно отношение към детайла. Наистина сериозно – може да говори дълго за фугите между плочките и защо всеки, от главния архитект до обикновения пешеходец, трябва да поеме отговорност към града и средата ни. Неговият начин се затваря между две корици. Занимава се с книгоразпространение от 13 години, а последните четири разработва книжарници. Обича да казва, че не бачка, а работи, и че не живее под наем, а наема апартамент – границата може да е тънка като лист, но е добре да я има. След като я поставихме, нека разлистим първата важна книга в живота на Рубен.Бях на шест, когато се разболях и трябваше да съм на легло. Тогава майка ми ми донесе три детски книги, една от които беше с приказки на скандинавските народи. Съдържаше седем новели и последните три бяха на Туве Янсон. Не се разделях с тази книга – спях с нея под възглавницата, носих я навсякъде със себе си. Дори и в началото на тийнейджърските ми години – представяте ли си как слушам хеви метъл и си кътам детска книжка на цветенца… Туве Янсон ми повлия страхотно, заради нея започнах да пиша приказки като дете. И говоря за един ей такъв куп хартия, много сериозен труд! Илюстрациите пък са цяла отделна тема, и до момента съм влюбен в нейните прости черно-бели графики. Възпитават естетика.Преди да се влюбиш, имаш ясна представа какво искаш, макар че не знаеш нито как изглежда човекът, нито на какво мирише. Когато го видиш обаче, знаеш, че е той. Говоря за любов, но и за това как открих колелото си след три години търсене. Знаех, че искам нещо специално и го издирвах къде ли не, обаче нищо не си харесвах. Е, не нищо, набелязвах си разни велосипеди по петнайсет хиляди, но е ясно какво заставаше между нас. В един от онези моменти, в които вече гледаш стотна страница в интернет и си казваш „само още една и затварям прозорците“, открих този модел. Пощурях, не можах да спя цяла нощ заради него! Това беше преди осем години и до момента сме неразделни – карам го навсякъде. Всъщност не навсякъде, два пъти пробвах баира на Лозенец и сега го избягвам на всяка цена, само там усещам, че ми липсват скорости.Без джобовете си никъде не тръгвам! В тях винаги имам четири неща. Портфейлът ми е от Zona Urbana, взех го заради татуировките по него. Аз нямам никакви, защото не знам как ще гледам на тях след години, но много ценя това изкуство и постоянно се изкушавам. В някой друг живот щях да бъда татуист – сигурно единственият без никакво мастило по кожата си. Нямам и нито един ключодържател, въпреки че продаваме десетки в Elephant – ако ще виждам нещо всеки ден, то трябва да носи специален смисъл за мен, да бъде наистина важно. Шегувам се, че телефонът ми със счупения си екран е метафора на живота – искам да е качествен, обаче изобщо не му треперя. Тик-такът е друго важно нещо, ръката ми автоматично е в джоба и подмята тик-так към устата, без мозъкът ми да участва в процеса.Бях страстен колекционер на The New Yorker, най-готиното снобско списание. Ако можех да променя нещо в него, нямаше да пипна абсолютно нищо. Харесва ми цялата му концепция, езикът, кориците, карикатурите. И остава непроменено, да го чета е като да си поръчам любимата бира – не ми се търси друга и знам какво да очаквам от всяка глътка. Когато започнахме да внасяме The New Yorker в Elephant, доставихме няколкостотин броя. Щом ги видях пред себе си, станах като анимационен герой, на който му се разширяват очите, започва да си мята ръцете във въздуха и да се щура от едното на другото, кое да отворя първо, кое да разгледам после… Колегите си тръгваха вечер, а аз казвах „да, да, ей сега ще дойда“ и четях по цели нощи. Тогава спрях да го колекционирам, естествено – като ти минат толкова много бройки през ръцете, загубваш усещането за нещо труднодостъпно и ценно.Аз съм от типа хора, които пазаруват за Коледа през лятото – да ми е спокойно. С тази логика преди купувах постоянно забавни картички, които бягат от типичното "Честита нова година". Защо вместо това не подариш една с надпис "All I want for Christmas is shoes"? Забавно е, нещо малко, смешно и лично. Картичките все се стремят да бъдат мили и добри, да не обидят някого, но според мен е супер да подариш нещо, което разсмива. Толкова трудно откривах това, което ми харесваше, с този специфичен хумор, на ръба да стане груб, че в един момент се отказах и реших да започна да ги правя сам. Отворих компютъра и направих дизайн на картичка, която аз бих купил. И така вече десет години – това беше началото на моите FreshCards.Има предмети, с които не мога да се разделя, защото са част от семейната ми история. Аз съм с руски корени, а родът ни е преживял двата големи катаклизма на миналия век – революцията от 1917 и промените около 1991, след които страната изпада в пълна анархия. Заради това са се запазили много малко неща, освен историите, които всички в семейството ценим. От три поколения не ползваме килими у дома, но най-старият физически оцелял спомен от рода на баба ми е именно килим. Тъкан е от нейната пра-баба. Една трета от него е изгоряла при пожар, но съм щастлив, че в България все още се правят ръчно тъкани килими с ръчно правени багрила и смятам да го реставрирам и запазя.Бях на 13 и имах концерт – трябваше да свиря Бах. В моето семейство музиката винаги е била важна: майка ми е диригент и идва от род, в който да свириш на пиано е било задължително. По средата на концерта имаше момент, в който просто осъзнах какво се случва – аз съм тук, свиря на пиано, имам концерт… Какво изобщо правя, казах си, това не съм аз!? Станах, поклоних се, слязох от сцената и заявих на родителите си, че повече няма да свиря. Спомням си, че какви ли не хора идваха при майка ми да й обясняват как оставя едно дете да я разиграва на малкия си пръст, но тя ме подкрепи. Сега не мога да изсвиря нищо, обаче отношението ми към музиката се е запазило. Жена ми е спряла да свири по същия начин – по време на концерт. Дъщеря ни ще свири на пиано, и двамата държим на това, но е ясно, че ще прекъсне, когато поиска.Не ми е самоцел да изглеждам по определен начин – искам просто външното Аз да отговаря на вътрешното. Спомням си как преди 15 години, когато ходих на рейв партита, все не можех да си открия правилните дрехи. Един ден мой приятел ме научи да шия и няма да забравя първия си панталон – отвътре беше като картина на Пикасо, конците имаха собствен живот. Пет години си шиех всичко без якетата. Днес толкова рядко успявам да си харесам нещо, че щом се случи, купувам между три и пет бройки от него. И с обувките съм така – нося един чифт толкова дълго, че подметките му се изтъркват. Сменям ги при един обущар на Цар Симеон, невероятен човек, прилича на детски писател! И работи с изключително внимание. Не се стремя към определен стил, просто се обличам градски. Някой беше казал, че стилът му е такъв не защото иска да го забележат, а защото не може да изглежда по друг начин – и при мен е същото.

Книжарница Elephant е на Шишман 31, във фейсбук и скоро на elephantbookstore.com
FreshCards са на facebook.com/FreshCard