История на вещите: Шшш!

По разни поводи често работим с Ники, който някога е бил антиквар, но после се отказал и сега е мебелист. Има склад на улица Мечка – огромно индустриално помещение, пълно с какви ли не антикварни вещи от неговото минало и дори настояще, защото според мен още му е страст. Веднъж, докато правеше рафтове от гледичия (благородно дърво с розов оттенък) за наш проект, видяхме при него един комплект от шкаф и масичка, към чийто крак имаше закрепена метална тарелка с инструменти. Вие може да не помните, но такива имаше в моето детство в зъболекарските кабинети. Взехме първо масичката, която беше болнично бяла, тук-там излющена и с едни оранжеви следи, по които личи историята ѝ. Ако искаш референцията ти да е директно към това, окей. Ние обаче сме "място за тишина и спокойствие", както казва една приятелка, и колкото и да харесвам медицинската естетика в стила на безумния сериал The Knick, има нещо зловещо в нея и трябваше да облагородим масата, да ѝ променим кармата. Затова я направихме бледорозова и ѝ сложихме зелен мраморен плот – има нещо медитативно в това как шишенцата потропват върху него. Получи се красива вещ, която първа те посреща в Шшш!.

Върху "зъболекарската" маса винаги стоят поне две неща: ароматизатор с масло от същия бленд, с който работим в стаята за масажи, понеже намираме миризмите за особено важни; и тази розова захарница, която купихме от една госпожа наблизо. Тя се вълнува предимно от посуда и имаше цял сервиз, доста стар, от който искахме да вземем само захарницата, но тя не ни я даваше. После обаче дойде някой и купи целия сервиз без нея – тя си ни чакаше. Да попаднеш на розов порцелан било голяма рядкост, разбрахме. Вътре сега държим розови памучни тампони. Както виждате, розовото също ни е важно, макар преди да го пренебрегвахме – имаме Шипка от 7 години и в началото не понасяхме розата, но клиентите все търсеха аромата ѝ и изглежда израснахме заедно с тях. И цветовете, и миризмите някак идват с годините и опита. Даже мисля, че това важи цялостно за женските неща.

Всички тук са учили това, което практикуват – дали арома, или тай масаж, рефлексология, медитация, психология или нутриционизъм. Но още малко знание никога не е излишно, така че имаме куп образователни книги, които обичаме да препипваме. В момента съм емоционално обвързана с руската Анатомия. Издадена е около Втората световна, а е цветна и супер изпипана. От четири тома е, но не можем да намерим първите два. Когато ги взехме, тези бяха в брутален вид, обаче има едно ателие за подвързване на Канала, близо до Cactus Lab, скрито зад едни щори. Тези хора правят чудеса с книгите, даже питах дали ги перат, понеже бях чула, че съществува такова нещо – явно висш пилотаж в реставрацията. Те се смяха и отрекоха, но си имат някаква магия, която не издават. Връщат томовете в неподозиран вид, с гладки и сякаш по-бели страници. С дъщеря ми често им носим и издания с илюстрации. Покрай децата лесно се затрупваш с вещи и, вместо да се купува нова, не е лошо да се възстановява и върти между хората старата литература – за да не я хвърляш на боклука, но и да не ставаш жертва на библиоманията, която може сериозно да ти затлачи енергията.

В процедурите ползваме няколко вида камъни. Зелените са нефрит, розовите – кварц, с едни се работи по лицето, други се слагат върху очите, за да ги отпухнат. Всички имат някаква сила, смисъл и символика, но за мен са и много красиви на вид. Пръснала съм ги навсякъде тук. Интересът ми към тях е аматьорски, не съвсем осъзнат. Тръгна наскоро от едно изложение в Земята и хората. Дотогава не само не се вълнувах от камъни, а даже ми се струваше наивно да се занимаваш с тях. Но отидох и беше като хипноза, не ми достигаше дъх от превъзбуда. Прибрах се с куп кристали, увити в салфетки, повечето от които сега са в Шипка и Шшш!. Като ги донесох, се оказа, че всички тук имат нещо към камъните. Интересно е как по естествен път се привличаш с хора със сходни на твоите вълнения, дори когато тепърва ги откриваш сам за себе си.

Тази симпатична сецесионова нощна лампа също е от Ники от улица Мечка. Беше си както я виждате и работеше, само ѝ сменихме кабела. Май този път се справихме сами, но иначе редовно ходим при Cable Lovers, които ни направиха разкошните лампи, които висят от тавана в другата стая. А тази тук е цялата изрисувана с перверзии: маймуни гонят жени в прозрачни рокли, въобще има игра. Имаше още една такава, с почти същата форма, но по-голяма и вчесана – картинките ѝ бяха просто хора с чадъри и бастуни. Малката се озова при нас, защото пръска много нежна, дискретна и същевременно работна светлина. Когато тече масаж, особено арома, е важно да има интимност, но пък на човека, който го прави, му трябва и светлина с определен интензитет, също както има значение колко сантиметра са оставени между масата и стената. Има нещо като закони, които помагат процедурите да се случват както трябва.

Намерих това огледало до една кофа на Евлоги и Христо Георгиеви. Все си мисля, че това е улица с традиции в добрия начин на живот, защото кооперациите са стари. Обаче ето, виждам го там и се питам как е възможно да изхвърлиш такова нещо. Е, може би някой е модернизирал дома си и вече не е имал място за захабено огледало, в което оглеждането е като в 14 век. И вероятно не е виждал нищо специално във формата му, която на мен ми напомня логото на Шипка, а и вижте тази фаска – като бижу е. Та, накарах мъжа ми Йордан да отиде да го вземе, а той с неохота го домъкна и каза: "Ужасно тежко е, не знам къде ще го сложиш сега". И наистина – за да не се блъснат децата в него, дълго стоя запокитено и никога не се появи в цялото си великолепие, докато не направихме Шшш!. Така и така не държах да стои точно вкъщи. Просто знаех, че ми харесва и че трябва да го приберем, по дяволите.

Не познавам лично авторката на тази снимка, но се казва Йохана и е част от Място 167, с които агенцията ни се запозна, когато го откриваха. Колегата ми Ради беше супер впечатлен от избора на наследниците да не приберат една торба пари за имота и да си живеят живота, ами да го превърнат в нещо хубаво за града. Така че той им помагаше с голямо желание, а накрая те подариха на студиото ни две фотографии – една по-цветна и тази тук, която заграбих, макар да нямам общо с проекта, защото по това време се появи бебето Асен. Колегите се шегуваха как, разбира се, по-мрачната ще е за мен, защото все ме влече към трудните неща. Интересно ми е да я изследвам, виждам светлина, мост, вода, много ми харесва този жабурняк. И как тези елементи са една обща маса, няма контури, няма нищо различимо, както е според мен и в човешкото същество – някакви неща се въртят в него без ясни граници помежду си.

Учех в Софийския университет и съм прекарала доста време в Ректората. Още се чувствах доста свойски там, когато преди няколко години реших да мина на обход да видя дали няма да намеря някой хубав метален шкаф. Попаднах обаче на безпризорно зелено кожено соц канапе от тези, за които залепваш, ако си с къси панталони. Не знам с какво самочувствие отидох при домакина да го поискам, а той каза, че обикновено една фирма изнася тези неща, но скоро няма да идва, така че, ако мога сама, да го взимам. Беше продънено и го реставрирахме доста, а сега пак се е захабило и му е време за претапициране. От една страна самата аз винаги съм имала интерес към обновяването и съживяването на предмети с дух, история и характер, каквито са и антикварните. От друга – философията ни тук е свързана точно с рестарта, затова беше естествено да намерим и реставрираме предмети, да ги превърнем от обекти в енергия и да напоим средата с тяхното присъствие. Така получихме уют, близък до интимния.