История на вещите: Вера Георгиева

Като графичен дизайнер тя първо работи в модно списание, а после и в Програмата, преди да я удари първата ѝ "криза на средната възраст". В търсене на друг начин да е близо до дизайна става консултант в шоурума на Gamma Design. Но скоро идва криза номер две и Вера вече е акаунт в рекламна агенция, докато с приятелка движат и студио за дизайн на събития. Последвалата криза три обаче май ще ѝ е финалната. Днес многото лица на Вера ни изглеждат в идеален баланс – тя сама си е шеф, работи по графични и интериорни проекти, създава декорации за дома (от коледни венци до макрамета) и прави DIY арт работилници. След среща с идеите на Мари Кондо преди 3 години намира себе си и в минимализма – постепенно се изчиства от ненужните навици, връзки и вещи и започва да описва в блога пътя си към по-простичък и щастлив живот. Ето защо ни е три пъти по-интересно да чуем историите на онези предмети в дома ѝ, които никога не би изхвърлила.

Учих Книгоиздаване, така че това си е професионално изкривяване, но детските книги са ми най-интересни, понеже в тях има много дизайн. Голяма част от тези тук са на сина ми Лука, но всъщност съм ги купувала повече заради себе си – събирам ги отпреди да стана майка. Иначе му четях още от новородено, не знам защо. Просто седях в парка, надвесена с книга над едномесечното бебе, а хората ми се чудеха. Мисля, че детските книги оформят първоначалната визуална култура в човека и затова е много важно какво има в първата му библиотека. Много харесвам например Снежната царица на издателство Лабиринт – има невероятни илюстрации. Също Море на Дакелче – издателката ми е приятелка и си взимам всичките є книги, толкова са красиви. И все пак най-любимо ми е това супер старо издание на Приказки по телефона. Май и като дете имах такова, но се изгуби.

В този апартамент сме под наем, а първият му собственик е и един от кооператорите на сградата, строена някога преди Втората световна война. Бил хърватски търговец, дошъл тук, оженил се за българка и останал. Хазяите ни са трето поколение негови наследници. Изнесли се от България през 1989, малко по малко скъсали връзка с вещите си и започнали да ги разпродават – първо пианото, после стенния часовник… Като се нанесохме, все пак бяха останали някои неща. Цяла стая книги например. Много ми е интересно да слушам техните истории, защото мисля, че хората оставят следа в мястото, което обитават, и останалите след тях вещи носят духа им. Ето, тази пишеща машина я намерих в гардероба. Буквите ѝ ми изглеждат шведски. Освен това е Hermes Baby, каквато е имал и Хемингуей. Абсолютно непрактична вещ – не мога да пиша на нея, но просто много ме кефи, защото, щом я погледна, започвам да фантазирам за човека, който е живял тук и я е ползвал. Бащата на хазяйката бил сценограф и театрален журналист. Представям си го как сяда и започва да трака на нея ревюта на постановки.

Редовно събирам находки от боклука. Даже веднъж за малко да се сбия за една. Стоя си в градинката на Иван Асен и гледам до кофата буржоазен диван с тъмнозелена дамаска и красиви дърворезбовани крачета. И си викам "егати якия!". Нямах нужда от него тогава, обаче беше страшен. Гледам го, гледам го, звъня на мъжа ми Сашо да дойде да го откараме, той започва да ме разубеждава и изведнъж идва някакъв човек и почва да го мери с око. Виждам, че имам конкуренция, обзема ме спортна злоба и влизаме в спор кой го е видял пръв. Накрая сядам на дивана да го пазя, докато дойде Сашо, а той колкото и да беше красив, си беше износен и миришеше на котешка урина. Постоя онзи човек, почуди ми се и си тръгна. Срам ме е да кажа, че диванът накрая пак се озова на боклука, след като не успяхме да го отмиришем, а нова тапицерия щеше да излезе солено. Само си взехме крачетата. Сега, по време на пандемията, пък се разхождахме из квартала и в една от малките улички гледаме 3-4 касетки с гипсови отливки. Явно някой си беше чистил ателието и беше изхвърлил каквото не му трябва. Нашето семейство проповядва, че боклукът на едни е съкровище за други, така че викам на Сашо "какво ще кажеш да си съберем някои неща, имам дезинфектант?". И така тази статуетка се озова у нас.

Като се нанесохме тук преди 10-ина години, всичко си правихме на ръка. Така си изшкурихме вратите например. Сега вече имаме един шкаф с електрически инструменти. И те са ми любими вещи – семейни любими даже. Много си обичаме винтовертите. Имаме и машина за фино полиране, и лентов шлайф. Харесваме и стари инструменти, които нямат вече практическа полза – като това ренде за рендосване на дъски, взето от работилницата на дядото на Сашо. С по-голямото такова пък хазяите са си рендосвали дюшемето. Пазим ги тези неща, защото са красиви – вижте само това дърво… Всъщност мечтата ни е да си имаме работилница, в която да правим неща за себе си, ей така, за удоволствие. С ръцете си не можеш да произведеш големи количества, което значи, че ще трябва да продаваш скъпо, а у нас няма голям пазар за това.

Баба ми си е шила тази рокля сама – едно време така са се създавали дрехи. Това си взех от гардероба ѝ, след като тя почина. Тази кройка сега пак е модерна. Като я облека, сякаш баба ми е с мен и ще я запазя, дори в един момент вече да не ми става. От бабите съм си взимала още доста неща. Роклята е на майката на майка ми, на която визуално много приличам. Беше семпла жена, живееше на село, ставаше в 5 сутринта, месеше баници, по-домашен тип човек беше. Докато майката на баща ми е градска жена, по-кокетна, като по-млада винаги се гласеше, ходеше с шармантни рокли, костюми, готини чанти, имаше много бижута. Тя сама все ми е подарявала свои неща, немалко от които обаче съм загубила през годините, защото са дошли при мен твърде рано, че да ги оценя.

Все пак с цялото това предаване на вещи тази ми баба ми е предала и някаква култура, участвала е във формирането на личния ми вкус. Беше ми дала например една плетена чанта, която кой знае къде съм затрила при всичките местения. В един момент се сетих за нея и си казах: "трябва да си направя същата". Имах едни подходящи дръжки, купих си въже и в стремежа да я възпроизведа, вместо чанта направих пано за стена, което доста ме изкефи. И други хора ми казаха, че е хубаво, така че започнах да проучвам техниката на плетене и нещата добиха лавинообразни размери. По време на карантината направих адски много декорации и аксесоари тип макраме – нещо, което се оказа и супер модерно. Тази форма на изкуство иначе не ми е нова. Първото макраме, което съм видяла в живота си, беше един бухал, изплетен от канап, в къщата на село. Като дете това нещо ме ужасяваше и със сигурност не съм го възприемала за естетично. Още седи там и още ме свива, като го погледна. А чантата вече не се опитвам да я пресъздам, но ако изскочи отнякъде, с кеф ще я нося.

От въпросната къща на село си взех тази кошница, дело на баща ми. Прадядо ми е плел такива всяка година и ги е продавал. Не му е било основната прехрана, а просто занаят, който владеел. Показал на внука си как се прави, той за жалост обаче нищо не помни вече, а аз много щях да се радвам да го предаде и на мен. В днешно време можеш на всичко да се научиш от YouTube, но все пак има някаква красота в това да седнеш с някой по-възрастен и той да ти покаже. Връзката между внуци, баби и дядовци е много специална, мисля, точно заради тези моменти на спокойно и търпеливо предаване на умения. Обичам да слушам баща ми с какво уважение говори за този си дядо, как го е научил да плете, да реди греди на покрив. И затова си взех тази кошница като артефакт. Първо си държах в нея картофите, постепенно обаче я повиших в декоративен елемент.

Нещо се отключи в мен, когато се запознах с мъжа ми. Той е приключенец, а аз – дете на асфалта, което ходи по курорти. Никога не бях спала на палатка, той ме запали по това. Видях колко е готино да си близо до природата и вече не ми се почива по друг начин. Където и да живеем, гледам тя да присъства някак край мен. Понеже съм много лош цветар, вместо да гледам растения, все отнякъде се връщам с пръчки, камъни, пера, сухи треви. Всяко излизане от града за мен е като лов. А пък къщата на дядо ми е точно на Струма и някога там прадядо събрал големи каменни късове от реката и построил с тях гръб за външната чешма. Страшно красив. Отивам един ден и виждам, че баща ми го е заменил с обикновена циментова стена. Адски се ядосах и му се накарах, но все пак е имал основание – старият гръб почти се бил срутил. Стиснахме си ръцете, че камъните ще се ползват пак за нещо по къщата, защото трудът на хората преди нас е наследство, което трябва да се пази. Не че е лошо да градиш нови неща, но така да ги градиш, че да остава и друг културен слой преди теб.