Интересно ми е да разнообразявам и да търся. Покрай серията картини с щрауси и изложбата ми Social Animals отстрани ме определиха като поп арт артист. Аз самата не бих казала, че е така, макар на пръв поглед картините ми да изглеждат създадени в този стил. Обичам експресивното рисуване, сюрреализмът също ми е много на сърце, така че стилът ми по-скоро е смесица от тези неща.
Етюдите със щраус бяха важна тема в твоето изкуство преди време, откъде тръгна всичко?
В периода, в който измислих тази серия, следвах за кратко в Англия по програма Еразъм. Избрах именно тази страна като активна сцена, беше ми интересно да видя точно такъв тип обучение и общуване с продуктивни млади хора. Това и заварих в крайна сметка. За разлика от възпитаниците на Художествената академия тук, там студентите са много по-амбициозни. Опитах се да стана част от тази атмосфера и мисля, че успях. Престоят в Англия определено ме обогати.
И понеже тамошният метод на учене е с доста сериозна насоченост, реших, че няма да рисувам, а ще измисля нещо различно, с различни от обичайните за мен материали. Направих една щраусова глава от тоалетна хартия (тогава беше бяла, впоследствие смени цвета си), която реших да поставям на различни места в града, така че да изглежда току-що изникнала от земята. Идеята ми бе, че ако хипотетично някъде някой щраус си забие главата в дупка, тя автоматично се показва при мен, в моята творба. Донякъде това е и социален проект, защото митът за криенето е свързан с хората и го използваме често, за да опишем определени ситуации. Проектът ми бе нещо като призив да не се скатаваме. Впоследствие направих рисунки и платна, които някак много естествено се появиха в клипа към парчето Дим да ме няма. Това много ме зарадва, защото получих изключително добро отношение от публиката. Със сигурност бях развеселила хората, надявам се, че едновременно с това съм ги накарала и да се позамислят.
Този щраус присъстваше и в един друг проект, свързан с рисуване върху улични електрически табла.
Да, това беше конкурс, за който кандидатствах с голямо желание. Одобриха ме и щраусът изникна и върху трафопост. За мен беше много важно да направя някакъв тип street art, защото обичам да съм в контакт с хората, да виждам реакциите им на провокациите. Смятам, че именно в това е смисълът да се занимаваш с изкуство. За жалост доста бързо след като направих рисунката я надраскаха, но в крайна сметка явно съм провокирала обратна връзка.
Как се отнасяш към акциите на хора като Destructive Creation (които изрисуваха паметника на Съветската армия), деклариращи силни социални послания с изкуството си?
Кефя им се, ако мога да се изразя така. Този подход ми е много близък като начин на мислене и въздействие. Досега не съм се включвала в подобни прояви, но оттук нататък всичко е възможно. Може би, ако има достатъчно провокативни събития (а както виждаме, тук те няма да спрат скоро), някой ден и аз ще се осмеля да им реагирам по този начин.
Някой беше казал, че правилата в изкуството водят към рутина, не е ли опасно обаче и да си твърде нехаен към него?
В днешно време правилата са доста размити. Въпрос на самооценка и на самокритика е ти като творец да следваш лични закони. Поставянето на граници, които да надскачаш, със сигурност е предизвикателство. Аз се стремя да съм съвременна и близка до хората, но същевременно да използвам класическа медия, която по мое мнение е първоизточникът в рисуването и поради това е изключително важна. От голямо значение е младите артисти да не забравят изкуството, което ги предхожда.
В коя епоха от историята на изкуството би се пренесла, за да живееш и твориш?
Мислила съм доста върху това. С времето любимите ми художници се менят и поради тази причина не мога да кажа и кой ми е най на душа, но 20 век и особено началото му представляват голям интерес за мен. По онова време и конкуренцията между художниците, и темповете на живот, и развитието на жанровете са твърде ускорени. Когато бях по-малка импресионистите сякаш повече ми пасваха, сега по-скоро бих се върнала към нещо по-провокативно като експресионизма.
Картините ти коментират или критикуват?
Най-вече препращат. Вероятно и критикуват, но по един по-деликатен начин, през призмата на хумора. Вълнувам се от начина, по който съвременните ценности се променят във връзка с развитието на технологиите. Хора все повече се отдалечават от простичките неща в живота, от духовното.
Колко автопортрети имаш?
Имам доста, защото смятам, че това е не просто изследване на състоянието ти в даден период от живота, но и портрет на уменията ти като художник в този момент. Решена съм да продължа периодично с рисуването на себе си, но от друга страна вярвам, че всяко едно произведение на даден артист, е и негов автопортрет в определен смисъл.
Какво има на статива ти в момента?
Скоро ще стартира онлайн платформата за младо изкуство Артувию, провокирана от факта, че на този етап все още няма подобен специализиран сайт на български, който да е достъпен от всички точки на света. Предложиха ми да се включа със свои работи и в момента работя по този проект.
Кой обект намираш труден за рисуване?
Колкото и да е странно, за мен това се оказа голото човешко тяло. Обикновено моделите, които позират на студентите в Художествената академия, са меко казано странно изглеждащи, тъй като се ощетени от живота и в някаква степен деформирани – състояние, което много лесно можеш да уловиш и претвориш. Наскоро обаче, покрай изложбата Мини тяло, се сблъсках с красив модел и се оказа, че да предадеш правилните пропорции на тялото е доста трудоемко начинание.
Къде те връхлита вдъхновението?
Със сигурност не чакам да ме сполети пред празното платно. Обикновено преди да се захвана с рисуването, съм измислила и нагласила концепцията в ума си. Впоследствие просто й придавам форма.
Повече за Нора Ампова на Nora-Ampova-Paintings
