Не всеки обаче знае с каква богата история може да се похвали това старо местенце. И понеже мъничко се вдъхновихме от героя в последния филм на Уди Алън Полунощ в Париж, който трескаво пишеше и пренаписваше роман за един “магазин за носталгия”, решихме и ние да си направим такъв. Поне образно. И да ви продадем (а пък в нашия случай – подарим) малко спомени.
Влайкова заслужено може да се окичи с титлата “най-старото кино в София”. От една страна, това е страхотно, а от друга – не съвсем. Преди доста години салонът е разполагал с 300 места, а пред вратите му са се виели опашки. Сега местата са 80, балконът не се използва по заповед на пожарната, средният брой на зрителите често е едноцифрено число, а филмите, които се прожектират, обикновено са поизлезли от актуалност. Но всичко това не пречи Влайкова да е едно от най-романтичните места в града, защото притегателната му сила идва най-вече от неговата история.
През 20-те години на миналия век третата съпруга на известния български общественик, депутат и поет Тодор Влайков – Мария Влайкова, ипотекира цялото семейно имущество, за да построи сграда, в която да има “удобен салон, който да служи чрез уредения в него кинематограф за литературно-музикални вечеринки, разни сказки, народни четения и прочие.” Най-вероятно и тя като съпруга си, за чиято добрина се носят легенди (веднъж платил на напълно непознат паричната гаранция, измъквайки го от затвора), е била с голямо сърце и широко скроена душа и подбудите й са били съвсем безкористни. Обаче нещата не потръгнали и благо­нравната дама потънала в дългове. Наложило се да дари сградата на Министерството на народното просвещение, но в завещанието изрично споменала за какво трябва да се използва тя – само и единствено за кино и просветна дейност. По силата на това завещание салонът на Влайкова съществува непокътнат и до днес, а барчето във фоайето е неделим елемент от цялата тази схема. Както, между другото и изключително объркващият надпис Ксерокс – неизменна част от пейзажа.
Барът също може да се похвали със своя собствена бурна история. Преди години контингентът е бил по-особен, атмосферата – като в дивия запад, а ножовете, забити в стените – честа гледка. Сега крими славата е забравена. Във Влайкова ходят готини млади хора, а уикендите стават чудни диджей партита. От старата клиентела са останали малцина и те все още не могат да се начудят на очите си: “В барчето вече идват и жени!” А на дамите във Влайкова често им се случва да загубят бижуто, с което са дошли. Подозираме прокоба, но не можем да се сърдим на призрака на старата госпожа Влайкова. Все пак без нея нещата нямаше да са такива, каквито са.
Сега вече знаете историята. Проверете кой филм дават, вземете си едно питие и си спомнете с добро за Мария Влайкова.