Ива Александрова за първата си книга и миграцията като професия и съдба

Казвам се Ива Александрова. Занимавам се професионално с миграция повече от десет години – през това време съм работила в Австрия, Англия, Индия, също и в България. В момента живея в Бахрейн и работя за ООН, Международната организация по миграция. Може да се каже че за мен миграцията е едновременно и професия, и съдба.

Идеята да напиша книга изкристализира постепенно като резултат от моя опит едновременно като мигрант и специалист по миграция по време на Брекзит в Англия. Може би най-силно я задейства фрустрацията, която изпитвах около Брекзит, както и нуждата да разбера този процес: Защо всичко това се случваше? Kакви бяха и продължават да бъдат последствията за мен и хората като мен – източноевропейските мигранти, които се оказахме в центъра на внимание?

В английските медии, дори и тези, които са добронамерени към източноевропейците, рядко се чуват нашите гласове, рядко се показват гледната точка и нашите акценти. Исках да дам моя малък принос това да се промени. Книгата е базирана на лични истории – моята и тези на още източноевропейки, сред които българки, полякиня, румънка, македонка. В същото време чрез смесването на нашите съдби и политическите процеси се съпоставят промените в миграционната, социалната, икономическата и политическа среда в Англия през последните десет години – как това се отразява на живота на всички нас.

Първо бих искала да поясня, че за да има положителен ефект, трябва да се създадат условия мигрантите да бъдат включени с уважение и достойнство в обществата, в които отиват. Тогава това дава позитиви за всички, защото всеки носи своя култура, език, кухня, светоглед, опит – това прави обществата ни по-разнообразни, по-гъвкави и по-способни да се справят с предизвикателства. Мигрантите не просто са хора, които мечтаят за по-добър живот за себе си и семействата си. Те имат смелостта да тръгнат по опасния път към тази мечта. Те поемат много рискове. Един от тях е свързан с това, което се случи по време на Брекзит – мигрантите винаги могат да бъдат използвани като удобна изкупителна жертва за трудностите, пред които животът и политиката ни изправят. Според мен страхът на много хора от различното и непознатото, който е напълно естествен, се изплозва за политически цели, насаждайки омраза и недоверие към чужденците. Това се случи в Англия с Брекзит, това се случва и в България спрямо бежанците.

Миграцията е процес, който е естествено свързан с развитието на хората и обществата още от времето, когато първите човеци тръгват от Африка. Масовата миграция обаче е феномен, характерен за последните години и директно свързан с глобализацията и процесите около нея – развитието на комуникационни технологии, намаляването на цените на транспорта, достъпността на информацията. В международен план глобализацията доведе да увеличаване на неравенството между богатите и бедните държави. Същеременно обаче доведе и до увеличаването на неравенството вътре в богатите държави. Това рязко се усети след финансовия крах през 2008, когато много държави в Европа и специално Англия поеха по пътя на политиката на остеритет – на орязване на разходи, свързани със социално подпомагане на ученици, хора с увреждания, безработни. Това имаше негативен ефект върху по-бедните слоеве на обществото. В такива моменти мигрантите се оказват много удобно извинение, макар всички анализи да показват, че те не само не отнемат работни места или нещо от благоденствието на местните, а в икономически план всъщност допринасят за растежа. Независимо от това обаче, те са една от първите и най-удобни изкупителни жертви на политиците. Медиите също подпомагат негативните нагласи – те рядко вникват както в истинските човешки истории, които стоят зад всеки мигрант, така и в по-дълбоките процеси, които често карат хората да поемат по трудния и несигурен път. От една страна това са многото регионални и локални конфликти по света, от друга – вече говорим за миграция, която е продиктувана от климатичните промени, от суша или липсата на подходящи условия за прехрана.

Кое е най-великото нещо, което си открила в Британия (или което тя въплъщава според теб)? Това се вижда много ясно в книгата – както в моята, така и в историите на другите източноевропейки, събрани в нея. За много от нас Англия беше мечтано място с най-добрите университети, с най-големите възможности за развитие, с отворено и мултикултурно общество, в което няма значение откъде си, а какво можеш. Тя беше и един от центровете на прогресивните движения особено след краха на финансовата система през 2008-а година. Тук се случваха протести, лекции, критичен анализ – все неща, които за мен бяха като магнит и в които се включих с огромна енергия. Аз вярвам, че прогресивните движения носят заряда и потенциала да създадем по-справедливи общества – тези общества би трябвало да включват мигрантите като важна част от тях. Всъщност, с книгата отварям вратата за по-тясно включване на източноевропейците в Англия, защото както казва заглавието, ние сме там, за да останем.

Ако мога да отговоря най-напред на втората част от въпроса – всеки, който е споделил с мен впечатленията от книгата, е изключително важен за мен. Все пак това е първата ми книга. Много хора споделиха, че се припознават в нея. Алена, една от героините, я нарече “нашият колективен дневник”. Други казват, че техният опит в Англия е различен и не са съгласни, което също е интересно. Все пак книгата не претендира за изчерпателност по темата. Някои споделят, че след като са прочели Here to Stay, виждат в различна светлина и разбират по-добре прогресивните движения, за които става дума вътре. Движения, от които аз бях част в Англия – по тази причина са описани различни процеси, случващи се с тях по време на Брекзит и техните реакции спрямо него. Много англичани споделят, че за първи път разбират важността на ЕС и свободата на придвижаване за хората от Източна Европа като антипод на ограниченията по време на годините на комунизма.

Относно авторите, които ме вдъхновяват – разбира се, те са твърде много. Ако трябва да избера само няколко, бих искала да спомена Даниел Трилинг и книгата му Светлини в далечината. Творбата е базирана на личните истории на мигранти, които той следва няколко години по краищата на Европа в техните премеждия и пътувания, за да достигнат до заветната си цел.

Изход на Запад на Мохсин Хамид е творба в любимия ми жанр – магически реализъм. Тук мигрантите, също като в реалността, са принудени да ползват трафиканти, но минават през портали, за да се озоват на различните места, към които са тръгнали, оказвайки се понякога погрешно на абсолютно неподходящо място. Лудият от площад "Свобода" на Хасан Бласим е позната творба за българската публика. Един разтръсващ с бруталността и честността си разказ за случващото се по границите, за ТИР-овете и корабите, които много мигранти са принудени да ползват, защото легални канали просто няма.

Не мога да не спомена и Министерство на върховното щастие на Арундати Рой, която е една от най-любимите ми писателки. Книгата не е специално свързана с миграция, но това е творба за трансформациите и на сблъсъците в обществото, както и на това какво всъщност означава да бъдеш различен и как обществата са отнасят с различните в тях. Също така не бих пропуснала Граница на Капка Касабова. Книгата следва съдбите на хората, живеещи в пограничните райони в Югоизточните Балкани и болезнено разкрива какво се е случвало по тези граници по време на социализма. От нея научаваме за стотиците, ако не и хиляди, които са загубили живота си в опит да търсят свобода на Запад.

В момента чета новата книга на Леа Ипи – Свободата: едно дете и една страна в края на историята за живота в Албания преди краха на комунизма, последвалите промени след краха му и масовата емиграция като резултат от тях. Книгата е интересна, защото е критична както към комунистическия режим на Енвер Ходжа, така и към последвалия капитализъм, шоковата терапия и масовата приватизация, които довеждат държавата до фалит и крах.

Всъщност, аз водя една група за миграция и съвременно изкуство. В нея споделяме информация точно за творци и произведения, които работят с и интерпретират миграцията, границите, чувството да принадлежиш някъде или пък… никъде. Разбира се, за мен на първо място е Кристо и как неговият живот на мигрант, бежанец, дори нелегален в първите години в Щатите, се вплита в желанието за свобода и космополитност на неговите творби.

Много харесвам Таня Бругера – кубинска артистка която направи инсталация в Турбинната галерия на Tate Modern през 2019. В нея топлината от телата на посетителите постепенно си взаимодейства с повърхността на пода и в резултат се разкрива снимка на сирийския бежанец Юсуф. Тази творба всъщност показва нуждата от колективно действие за приемането на бежанците.

Таня Остоич изследва миграцията от Балканите към Западна Европа с фокус върху жените и експолоатацията на женското тяло. Олафур Елиасон, Ай Уей Уей и Сантяго Сиера имат страхотни творби, които изследват миграцията като феномен. В момента често слушам новият албум на Нитин Соуни (Nitin Sawhney), Имигранти, който излезе миналата година.

Обожавам и сценичните постановки на Акрам Кхан, в които той съчетава корените на семейството си в Бангладеш с уличния живот на Източен Лондон, където израства.