Изкуство и експлоатация в „Човекът, който продаде кожата си“

Може ли човешко същество да се превърне в произведение на изкуството? И по-важното – на каква цена? С тези въпроси се занимават не една или две творби, а наскоро проблематиката бе отново засегната във филма на Каутер Бен Хания Човекът, който продаде кожата си.

Аналогията с романа на Ерик Еманюел Шмит Когато бях произведение на изкуството и книгата на Амели Нотомб Атентат е очевидна, но в лентата на Хания са преплетени и актуални политически нишки, които внасят ново измерение в наратива и превръщат филма във философско произведение с изключителна дълбочина.

Пошлостта на комерсиализацията, цивилизацията на зрелището и вътрешният конфликт на човек, поставен пред привидно невъзможен избор, вървят паралелно.

Тези на пръв поглед разнопосочни проблеми се допълват в един гротескен портрет на съвременното общество и ролята на елитарното изкуство като знак на висок социален статус.

Структурата и основните сюжетни моменти са до голяма степен аналогични на книгата на Шмит – отритнат от обществото човек прибягва до това да продаде тялото си на знаменит художник с цел да се превърне в негова творба и по този начин да постигне свобода. Тази свобода обаче се оказва илюзиорна и водещият персонаж се озовава в капан на собствените си решения, оплетен в мрежа от алчност и експлоатация. Тезата, че определени личности и корпорации, разполагащи с власт и висока финансова позиция, се възползват от несправедливата съдба на жертвите на наболели социополитически проблеми за собствени облаги, е водеща във филма. Тук излиза на преден план въпросът дали експлоатацията си остава такава, когато е постигната по взаимно съгласие с потърпевшия. Разбира се, отговорът не е напълно категоричен, но е причината за възникването на разкъсваща душевна дилема.

Всъщност Човекът, който продаде кожата си е вдъхновен от действителен случай.

През 2008 година белгийският концептуален артист Вим Делвоа татуира детайлна религиозна сцена на гърба на собственик на студио за татуировки, след което мъжът е длъжен да показва татуирания си гръб в рамките на серия от експозиции. В договора дори е посочено, че след евентуалната му смърт, кожата на мъжа ще бъде поставена в рамка и ще се присъедини към личната колекция на германския колекционер Рик Райнкинг. Колкото и противоречия да буди този случай, за разлика от фабулата на филма, живото „платно“ Тим Щайнер до момента не се оплаква от необичайното си поприще.

Не е за пренебрегване конкретиката около произхода на главния герой, Сам Али (чудесно изигран от Яхия Махайни) – сирийски бежанец, който прибягва до радикалното решение да сключи договор с престижен белгийски художник, за да се сдобие с виза. В замяна на тази услуга, той предоставя гърба си като своеобразно платно за най-новия проект на артиста. Разбира се, татуираното изображение е една доста очевидна метафора: изрисувана в уголемен формат шенгенска виза. Не само, че свободата да се придвижва свободно е само теоретична, имайки предвид, че върху него вече действат ограниченията на сключения договор, но и Сам се оказва завинаги белязан със символа на собствената си маргинализация.

Изборът да се превърне в произведение на изкуството постепенно изтрива правата му на свободна личност и го превръща в обект.

Въздействието е постигнато чрез множество визуални насоки, вградени в кинематографията. Често виждаме Сам чрез неговите отражения в разположени наоколо огледала, като на моменти това се случва по време на диалог. В тези сцени събеседникът на главния герой предимно се откроява на преден план, като по този начин се създава илюзията, че Сам се намира зад витрина, а физическият контакт с другите изглежда невъзможен. Поставянето на нова граница на мястото на географското ограничение е тънко постигнато, а тази бариера е почти невидима.

Ефектът е най-очевиден в първата четвърт от филма и с плавното осъзнаване на подчинената му позиция, мъжът все по-често е показван в реална среда. Този преход може да бъде изтълкуван като символ на желанието му да се изрази като индивид извън изложбената зала, да изтрие границите и отново да присъства като завършено човешко същество.

Обръщаме специално внимание на сцената, в която по време на разходката си в музея, Сам забелязва арт инсталация: привидно обикновено огледало в изискана рамка, което обаче „отразява“ гърба на наблюдателя.

Това е първата крачка към неудовлетворението, което нараства с всеки следващ постер, сувенир или фотография. В един момент лицето на Сам се оказва отсъстващо от всички рекламни материали, като по този начин се подчертава отказът на света да види главния герой като нещо повече от мощно политическо и артистично послание.

Оттук автоматично прескачаме върху темата за активизма и неизбежното превръщане на личности в икони, носители на определена кауза, която обаче е удобна за монетизиране. Очевиден пример за този феномен са големите корпорации, които оцветяват логата си в цветовете на дъгата в месеца на Pride-a, но през останалото време не предприемат никакви действия, за да подкрепят ЛГБТИ обществото. В тези случаи каузата служи за изграждане на конкретен имидж, привличане на потребители, подкрепящи дадената социална позиция, и изграждане на успешни маркетинг кампании. Това обаче обезстойностява посланието и го превръща в средство за извличане на лична полза. Именно по тези причини татуировката в Човекът, който продаде кожата си се превръща в дамга. Уж свободен, Сам Али се оказва завинаги маркиран като различен, друг, отделен от нормалността. Още повече, той е обозначен като продукт със съответната си цена.

Но не са ли всички артисти до някаква степен трансформирани в продукт на собствения си труд?

Ако се върнем към романа Атентат на Нотомб, който се концентрира върху модния свят, виждаме силно сходство. Независимо дали творецът е модел, актьор, музикант или художник, той неизбежно трябва да постави цена на творчеството си, за да оцелява. Разбира се, противоречието между изкуството като идеал и изкуството като изкарване на прехрана не би могло да бъде изтрито в настоящата епоха. Дисонансът става непосилен единствено когато човек стане равносилен на предмет, разменна монета в ръцете на неговите „почитатели“. Такава слава сама по себе си не е никаква слава, тъй като тя е съблечена от всякаква стойност, разбиране и уважение към личността.

Кога изкуството престава да бъде изкуство? Този въпрос крие множество различни отговори. Добър филм по темата е Квадратът на Рубен Остлунд, който служи като добре аргументирана критика на съвременната арт сцена.

Ние обаче добавяме и един въпрос от нас: за какво служи изкуството?

Хиляди безценни произведения в момента стоят в пълна самота; скрити от погледите, смълчани, изолирани от предпазни стъкла и херметически отделения. Все пак когато някой отдели милиарди, за да се сдобие с даден артефакт, негова отговорност е и да го предпази. Цената се оказва по-висока – когато няма кой да му се наслади, шедьовърът губи магията си. Изкуството е създадено, за да бъде съзерцавано, да бъде споделено, да бъде комуникирано. Когато е поставено в изолация, сумата, отсечена с едно почукване на чукчето по време на търга, вече няма никакво значение. Тази ексклузивност на произведението го превръща в нищо повече от вещ.

При все това хората не могат да бъдат вещи, независимо в каква невидима клетка са поставени. Рамката трябва да служи за разкрасяване, но не и за ограничение, затова волята рано или късно безапелационно взема превес. Тя е способна да счупи рамките, да разбие витрините и да освободи душата ни, която не се интересува от етикети – независимо дали на тях е обозначена цена, или определение. Каквото и да става, вярваме, че човек поначало е свободен и няма сила на света, която да може да промени това.