„Изкуството да падаш“, убедителен и емоционален дебют
Изкуството да падаш е изненадващо дебютно попадение, което обхваща много актуални проблеми по искрен и деликатен начин. Казваме „изненадващо“ не защото сме подходили към прожекцията с ниски очаквания, а защото познаваме режисьора Орлин Милчев предимно от неговата музикална кариера. Неотдавна обаче той получи напълно заслужени признания на значими български кинофестивали. Неговата авторска визия бе високо оценена от публиката на София Филм Фест, а преди броени дни Милчев се сдоби с наградата Васил Гендов за най-добър игрален филм на Съюза на българските филмови дейци.
Действието е почти изцяло пречупено през очите на 17-годишната Борислава – чудесно решение, защото актрисата Елена Замяркова е отлична в ролята и е истинско удоволствие да станем свидетели на гнева ѝ и разочарованието ѝ от несправедливостите в света, но и на нейната борбеност и постоянство. За себе си Борислава е Бори, докато майка ѝ упорито я нарича Барби – прякор, който момичето ненавижда. Още в първите минути сме въведени в сложните отношения между двете жени. Мария (Александра Сърчаджиева) е художничка, творческа натура, която надига шишето с водка далеч по-често, отколкото това с терпентин. Отглежда детето си сама, но бързо се досещаме, че по-скоро детето ѝ отглежда нея, докато тя се лута между алкохола и антидепресантите. Нестабилната психика на Мария се крепи на грижата на баща ѝ (Ивайло Христов). Когато Бори става жертва на нападение от няколко свои съученици, дядото я записва на джудо. Там тийнейджърката открива част от отговорите, които винаги е търсила, но и такива, за каквито не е подозирала.
Макар че филмът е визуално решен в добре познатата сива градска среда, която оприличава София на обсипан с порутени панелки постапокалиптичен пейзаж, в неговата сърцевина откриваме интересни и добре представени гледни точки и стабилно изградени персонажи в сценарно отношение. Сюжетът е укрепен от достоверни диалози, което е рядкост, особено що се отнася до разговори между тийнейджъри. Вместо да се дивим на абсурден остарял сленг от типа на „много куул, брато“ и „скивай к‘ви цайси имам“, младежите говорят изключително правдоподобно. За лесното осмисляне и разбиране на репликите допринася и качественото озвучаване. Начинът, по който са построени разговорите и са подбрани думите и интонацията, показва доброто разбиране на режисьора и сценаристите Неда Филчева и Марин Дамянов за попкултурните влияния в съвременната комуникация и социокулурния контекст, който оформя външния израз на формиращата се идентичност на младежите, като за разговорната реч помага и консултантът Тео Чепилов.
Именно тази близост до действителността превръща Изкуството да падаш в емоционалнен разказ за човешките отношения, търсенето на мястото ни в света, справянето с травмите и приемането на грешките, които обезателно допуска всеки от нас. Орлин Милчев успява да пресъздаде разпознаваеми ситуации, с които зрителят се отъждествява с лекота и се припознава в много от диалозите и реакциите на героите, дори да не се е сблъсквал с конкретните проблеми, пред които се изправят. Допълнителна стойност привнася избягването на прекалени словесни обяснения. Филмът действа на принципа „не казвай, а показвай“ и това работи изцяло в негова полза. Тънките детайли и прокрадващите се намеци сами прокарват причинно-следствените връзки, без да навлизат в излишни детайли. Изкуството да падаш изобличава социалните проблематики, но не е назидателен; изважда на показ ценностите, към които трябва да се стремим, без да е поучителен. Вместо да генерализира основните теми и да прави обобщения, той внася тези теми в частното и личното и ги използва основно в рамките на конкретиката на преживяванията на даден персонаж. Милчев се интересува от човешкия аспект на актуалните въпроси и от тяхното отражение в индивидуалния житейски път.
Началото е леко колебливо. Над първите няколко сцени е надвиснал буреносният облак на клишето, хвърляйки сянка върху вербалните нападки между замаяна от зависимости майка и дъщеря, която „не е като другите момичета“. От телевизора в заседналия в прехода панелен апартамент ни обстрелват шаблонни сензации за чалга певици и футболисти, а от покрива на съседния блок майстори в гащеризони предизвикателно подсвиркват и подхвърлят вулгаризми. Макар че отправната точка заляга в сивата картина на българската псевдодействителност, сякаш пуснала корени в съвременното кино у нас напоследък, след началните надписи филмът поема в малко по-различна посока.
Темата за насилието над жени е повдигната неколкократно и въпреки че не е водеща, е поднесена с много точни наблюдения и коментари. Когато Бори е атакувана от група момчета в училищните тоалетни и в борбата си да се освободи от нападателите чупи носа на един от тях, се оказва в директорския кабинет. Въпреки че очевидно тя е жертвата в тази ситуация, ролята ѝ в очите на училищното управление е преобърната и цялата вина е стоварена върху нея, защото „не е това начинът“, както се изразява директорката. Подобни оправдания често стават причина за заглушаването на гласовете на жени, станали потърпевши на насилие, и спомагат за това насилниците да се измъкнат безнаказано.
Казусът е доразвит и в отношенията между Бори и майка ѝ Мария, като на преден план излизат обществените очаквания от младите жени да се стремят да бъдат харесвани от мъжете, да се подчиняват на утвърдени стереотипи за външния си вид и да съобразяват личните си интереси с потенциални перспективи за връзка и брак („Как ще си намериш гадже с това джудо?“). Самата Мария робува на тези схващания, като обаче ги адаптира и към собствените си изисквания към евентуалните си житейски партньори. Вместо имена нейните любовни интереси са представени с определения за материалните им придобивки, примерно „онзи с вилата“. Тя отчаяно се нуждае от любов и съпричастност, но вместо това залитва в конформизъм и неволно започва да приравнява както себе си, така и другите към съответните професии и притежания. Вместо в личен израз на близост връзката за нея се превръща в инвестиция, което неизбежно води до провал и до сблъсък между два светогледа – нейния и този на дъщеря ѝ. Пропастта между поколенията се оказва дълбока, на дъното ѝ дебнат тайни, а мостът е възможен единствено чрез истината.
По същество Изкуството да падаш е дълбоко психологическо изследване на отношенията майка-дъщеря. Лентата търси отговори за ролите в семейството, без да ги категоризира, вниква в дълбочина в менталната картина на героите и вместо да строи познатия път към щастливия край, тя залага на реализма. Това е особено благодатно решение. Подобен филм показва уважение към интелекта на зрителя и способността му да открива мисловните връзки, върху които се крепи фабулата. Сцените с тренировките по джудо са напрегнати и динамични, но през повечето от останалото време Милчев залага на дълги, статични, понякога леко треперливи кадри, които понякога работят добре, а друг път – недотам. Присъстват и някои сценографски проблеми, например сходството между апартамента на Бори и този на треньора по джудо и неговия син, което прави разграничаването между двете локации объркващо за публиката. Тези недостатъци обаче са незначителни и не вредят сериозно на цялостното внушение на филма.
Пълнометражният дебют на Орлин Милчев се отличава с убедителни конфликти и обнадеждена, позитивна позиция въпреки мрачното повествувание. Актьорският състав е добре обмислен и подбран, като в ролите освен талантливата Елена Замяркова, Александра Сърчаджиева и Ивайло Христов виждаме и Валери Йорданов, Иван Бърнев, Светлана Янчева и Димитър Николов, когото наскоро видяхме и в Доза щастие, Блок и късометражния Оттук дотук. Всеки от героите си има своя несамоцелна роля, собствена история и мотивация, бори се с личните си демони и съмнения. Също като в истинския живот всеки от тях е отделно парченце от света на Бори и допринася за нужните, но трудни уроци на съзряването. Близките ѝ са там за нея в нужните моменти, когато с готовност ѝ подават ръка, но за да може да се изправи, първо трябва да се научи да пада – да пада с чест и да става с готовност за всички падения занапред.
Кога и къде можем да гледаме Изкуството да падаш, проверяваме тук.
