Изкуството като сътворение, изкуството като унищожение. Разговор с Василис Кацупис

Василис Кацупис е страстен почитател на киното от малък. Още на 8-годишна възраст прави първите си филмови опити в домашни условия с брат си пред камерата. Завършва Режисура и продуцентство във Великобритания, след което се заема с рекламни и музикални клипове. През 2016 година прекрачва прага на документалното кино с филма си Моят приятел Лари Гас. По това време неговият игрален дебют е все още само идея – интелигентна, интригуваща концепция, която се превръща в реалност през 2023 година и приковава вниманието на публиката и критиците с иновативния си сценарий, майсторската режисура и, разбира се, главната роля, която Кацупис поверява на забележителния Уилям Дефо.

В капан превръща луксозен апартамент в центъра на Ню Йорк в самотен остров, където един злощастен крадец на картини е принуден да оцелява. Пренасяйки познатия корабокрушенски сюжет в градска среда, Кацупис отправя проникновен коментар върху съвременния свят на колекционерството и върху изкуството като цяло, обхващайки широк диапазон от проблематики и художествени похвати. Режисьорът изследва човешката психика в дълбочина, а благодарение на изключителното си майсторство на 25 март бе отличен с наградата за режисура на София Филм Фест. Нека самият той ни разкаже повече за филма, модерното изкуство, вандализма и режисьорската професия – всичко това в следващите редове.

Във филмографията ви откриваме телевизионни реклами, после документален филм, а сега – тази голяма продукция с Уилям Дефо в главната роля. Как пренесохте смелата си идея на големия екран? По какъв начин се замесиха и продуценти от ранга на Universal и Focus Features?

За последното по-скоро можете да попитате чудесния ми продуцент и приятел Гиоргос Карнавас, защото той задвижи нещата. Преди години споделих идеята си с него и двамата силно повярвахме в нея – той направи правилните стъпки в правилния момент, намерихме финансиране, свързахме се с продуценти от Германия и Белгия и оттам успяхме да покажем сценария на Focus Features. Извадихме късмет, защото започнахме снимки по време на пандемията, когато много проекти пострадаха от извънредните мерки и бяха спрени от продукция. За щастие нашият филм е заснет в студио с един-единствен актьор, затова ограничителните мерки не повлияха на процеса.

Имаше ли реплики или сцени, които Дефо импровизира?

Хиляди – около 30 или 40% от филма е чиста импровизация. Показахме му финалната версия на сценария и го обсъдихме с него, за да я нагодим спрямо реакциите му и начина, по който той направи героя свой. Сценарият беше прекрасно написан, но обещахме на Дефо, че ще го използваме само като ориентир, върху който той да изгради останалото в процеса на работа. Много от сцените, които заснехме, ни хрумнаха на момента или пък докато разговаряхме по време на вечеря. Пример за това е сцената с гълъба. Целият му монолог в тази сцена е импровизация. Същото е и със сцената, в която се преструва на стендъп комик и разказва шегата за българката. Всъщност историята, която разказва, се е случила наистина, когато актьорът е бил в България за заснемането на един филм. В едно такси срещнал очарователна таксиметрова шофьорка, която по негови думи е една от най-красивите жени, които е виждал някога. Та тази жена му разказала вица, който интегрирахме във филма. Уилям сподели това само около седмица преди снимките и ни заинтригува самата циклична природа на шегата – осъзнахме, че тази повторяемост като в Омагьосан ден напомня на ситуацията на героя. Неговите дни също си приличат.

В самия финал героят си припява: „Изкачвам се към рая по склона на хълма“ – тази идея също дойде по време на една от нашите вечери. Майката на Дефо е била медицинска сестра в психиатрична клиника. Един от пациентите ѝ си тананикал тази фраза постоянно, като спирал единствено за да се храни, след което продължавал. Историята ми хареса и предложих на Уилям да включим нещо такова във филма. Цялата колаборация беше чудесна, защото той постоянно предлагаше нови и нови идеи и не отказваше нищо.

Колко време ви отне заснемането на филма?

Само 32 дни. Нашият филм не е Спайдърмен – той е нискобюджетна продукция, заснет е на една единствена локация, освен това да работиш с Уилям Дефо означава, че всичко се случва в един дубъл. Правихме дубли единствено за всеки случай, но като цяло ни остана страшно много време да снимаме всичко, което ни хрумне, и като резултат накрая разполагахме със страшно много материал, от който да избираме.

Имаше ли отпаднали сцени, за които съжалявате, че не са включени във филма?

Отрязахме много сцени, разбира се. Това е то киното. Режисьорът понякога трябва да пожертва „детето“ си в името на добрата история. Винаги ще има прекрасни сцени, които са ти на сърце и които завършват живота си в монтажното студио. Според мен много от лошите филми са такива точно защото създателите им се страхуват, че ще осакатят творенията си при монтажа, и се стремят да запазят възможно най-много. Въпреки това трябва да се направи каквото е нужно. Именно затова В капан беше пренаписан три пъти и именно затова монтажистите се превърнаха в същински хирурзи, за да извлекат най-доброто. На тях въобще не им пука колко време и пари си вложил за заснемането на филма, ако виждат, че историята не се връзва.

Филмът е заснет хронологично. Това е лукс, който не много филми могат да си позволят, но ние нямахме избор. От една страна, това беше супер, защото актьорът може да усети развитието на героя си по-добре, и наистина се получи много естествено. Вместо ту да изпълнява сцени от началото на историята, когато персонажът е все още пълен с енергия, ту да предава крайното му изтощение и така постоянно да прескача от миналото в бъдещето и обратно, самият Дефо ставаше все по-изморен със седмиците работа. От друга страна, хронологичният метод си имаше и своите недостатъци. Тъй като локацията е една, а героят постепенно унищожава апартамента с течение на филма, ние трябваше да унищожаваме декора със същото темпо. Ако сбъркаме някъде, не можехме да се връщаме по-късно, особено след сцената с наводнението. Всичко в декорите постоянно се променяше. Имахме късмет, че не срещнахме проблеми! Това си беше проклятие и благословия.

Като заговорихме за проклятие, какво е значението зад скритите текстове и предмети в тайника, който героят на Дефо открива?

Хората, които разполагат с власт, винаги живеят в сянката на смъртта и задгробния живот. Това е някак много човешко. Независимо дали говорим за египетските фараони или за големите диктатори, тези, които виждат себе си като своеобразни господари на света, се стремят да се обезсмъртят по някакъв начин – пирамиди, мавзолеи… Примитивните рисунки, които главният герой драска по стените, се връзват чудесно с тази концепция. Разбира се, има и други визуални и символни препратки, например към Бракът на рая и ада от Уилям Блейк, както и към един много интересен скулптор, който прави хиперреалистични човешки фигури.

Във филма прави впечатление репликата „Сътворението не може да съществува без унищожението“. Вярвате ли, че сътворението и унищожението са антиподи, или по-скоро двете страни на една и съща монета?

Това е цикълът на живота. Нещо умира, друго идва на негово място. Ако изгориш едно дърво, ново, по-силно дърво пораства на негово място. Изгарянето на посевите прави почвата по-плодородна. Така работи природата. Дори в културата често унищожението води до създаването на нови, по-интересни неща. И все пак има разлика между деструктивност в изкуството и вандализъм. Това, което са направили нацистите с хиляди произведения на изкуството, е същинско престъпление срещу човечеството. Същото важи и за активистите, които замерват прочути картини с боя в знак на протест. Дори да съм съгласен с позициите им, не мога да подкрепя такъв ужасен насилствен акт. В случая говоря в преносен смисъл, като визирам цикъла на живота – разруха и възраждане, отново и отново.

Какво унищожихте, за да създадете този филм?

Всеки филм унищожава връзките, ежедневието и здравето на създателя си, защото процесът е изключително стресиращ, но същевременно благодарен и удовлетворителен. Цялата тази отговорност, която трябва да носиш на раменете си, организацията на хората от екипа и още повече, тяхното доверие – всичките тези пари, време и ресурси, които те също влагат в проекта ти, са инвестиция, която не гарантира успех. Работа на режисьора е да се погрижи екипът му да е горд с общата им работа.

Наистина, докато героят руши апартамента в течение на филма, резултатите започват да приличат на модерно изкуство. Какво е мнението ви за абстрактните артистични инсталации и имате ли любим художник, който твори в рамките на този жанр?

Често ми казват, че конструкцията, която героят построява, за да избяга, прилича на инсталация, и съм напълно съгласен. Всичко започва от Марсел Дюшан, който превърна писоар в произведение на изкуството. Не е нищо ново да преразгледаш един ежедневен обект като цялостна форма, абстрахирайки се от неговата употреба. Целият постмодернизъм е базиран върху тази идея. Променя се контекстът на даден обект, самият предмет се изменя по някакъв начин или се представя в нова светлина, но не чрез разрушаване, а чрез трансформация. Маурицио Кателан също направи нещо подобно с банана, залепен с тиксо за стената. Това е доказателството колко силна може да бъде една концепция – някои хора я съпреживяват, докато други просто виждат един банан и толкова.

Самият персонаж постепенно заприличва на герой от картина на Егон Шиле. Защо избрахте точно този художник?

Една от първите ми срещи с изобразителното изкуство беше още в тийнейджърските ми години чрез една картичка с картина на Шиле, която много харесах и си закачих на стената над леглото. Привлече ме формообразуването, което Шиле постига, и докато обсъждахме артистичното оформление с куратора на продукцията Леонардо Бигадзи, научих, че можем да използваме точно същата картина, която беше спечелила сърцето ми толкова отдавна. Знаех, че героят неизбежно ще заприлича на автопортрета на Шиле от един момент нататък, и наистина се получи точно така – той се превръща в картината, която отначало иска да открадне.

Как се сдобихте с авторските права за картините, които показвате във В капан?

Това е страшно пространна тема. Най-лесно взехме правата за Егон Шиле, защото като цяло класическото изкуство е по-леснодостъпно от правна гледна точка. Повечето продукции използват картини на по-стари автори като Пикасо например или пък подготвят дубликати, които приличат на творчеството на някой художник като стил, но са напълно фиктивни.

Много по-трудно е да вземеш правата за картина на съвременен художник, който все още твори активно. Тези артисти са свикнали да излагат произведенията си в галерии и частни колекции и не си дават сметка, че когато творбите им се появят във филм, те ще бъдат обезсмъртени по някакъв начин. Тоест, те трябва да ни предостъпят правата завинаги, а не за следващите 10 години например. Именно затова задачата на кураторите и продуцентите беше толкова сложна – защото трябваше да убедят артистите да ни се доверят и да видят ползите за себе си. В крайна сметка мисията беше успешна и получихме всички картини, които искахме, срещу съвсем символична сума. Някои дори нарисуваха картини специално за филма. Имахме страхотния късмет, че сред тях бяха Фраческо Клементе и Стефанос Рокос. Това е почти безпрецедентен случай. Клементе е рисувал картини единствено за Големите надежди на Алфонсо Куарон. Маурицио Кателан също ни подари две произведения, което никога досега не е правил за никой друг филм.

Интериорът като цяло беше напълно съобразен с отсъстващия персонаж – архитекта, на когото принадлежи апартаментът. Искахме да бъде възможно най-достоверен, затова подбрахме такива произведения, които отговарят на възрастта, историята, вкуса и статута му. Затова и всички картини, които виждате във филма, принадлежат на частни колекционери. Не могат да бъдат видени в музеи.

В капан ще бъде показан на специална прожекция пред 150 професионалисти от света на изобразителното изкуство – спонсори, специалисти, дарители, колекционери. Прожекцията се провежда паралелно с откриването на изложба на Райан Табет, чиято скулптура виждаме и във филма. Неговата редица от метални рингове започва в апартамента, но продължава и на верандата, по този начин присъствайки едновременно и в двата свята – отвън и вътре. С прожекцията и изложбата целим да съберем средства за музея в Бейрут, който е сериозно пострадал от взрив. Все още работим върху събитието, което ще се проведе на 5 май.

За финал, има ли картина, за която бихте рискували да останете заловен в капан като героя от филма?

Много са! Много бих се радвал да притежавам нещо от Франсис Бейкън, Пол Кле и Модилиани. Страхотни майстори. Въпреки това вярвам, че изкуството съществува, за да бъде видяно от хората. Картините притежават такава емоционална мощ, затова е много жалко, вместо да бъдат достъпни за широката публика, да стоят скрити в някакъв сейф само заради финансовата си стойност.