Изкуството въобще не трябва да се съобразява нито с алгоритмите, нито с публиката | Разговаряме със Силвия Донева

*Фотограф на корицата: Наталия Василева

Днес представяме Силвия Донева – младата вихрушка от изкуство, която ни връхлита с таланта си. Актриса, преподавател, музикант и човек, който не спира да създава. Със своята неудържима енергия и отдаденост тя намира мястото си на театралната сцена, а извън нея работи за развитието на културния живот у нас. Като съосновател на Сдружение Бодил Силвия активно подкрепя независимите артисти и реализира проекти, които дават пространство на нови идеи и таланти. В това интервю ще си поговорим за изкуството, предизвикателствата по пътя, вдъхновението и каузите, които я движат напред.

Кога разбра, че животът ти ще е изпълнен с изкуство?

Когато бях на 4г на светофара се отскубнах от ръката на мама и  влязох в МГТ Зад Канала, слизайки долу на сцената, от този момент все се преструвах на актриса, която играе различни роли и то взе че така стана.

Артистът ли избира изкуството или изкуството избира артиста?

Сложно е, според мен душата сама открива чрез кое изкуство желае да се изразява и езикът на кое изкуство е най-подходящ в конкретния момент от живота на артиста. Като актриса хубавото е, че професията ми е събирателно на всички изкуства. От всички имам нужда.

Има ли нещо, на което само сцената може да научи човек?

Има. Сцената ни учи на много, а репетициите на още повече. На смирение, на търпение. Да не си ти най-важен, а да работиш за цялото, за всички- дори и за тези, които са част от екипа и не са на сцената и под прожекторите. На благодарност.

За мен по-важен е процеса, репетициите. Там уроците и трансформацията на характерите е най-голяма. А вече самото представление е игра на доверие, да се довериш и да ти се доверят. Без доверие не може.

Кое е най-голямото заблуждение за живота на актьора?

Че всичко е много лесно и бляскаво. А то не винаги е. Зад всяко представление стои много труд и много усилия. Много вяра в смисъла и необходимостта от създаването на дадения проект.  Доста често се репетира, където намериш, наем на зали, репетиции, които не са платени, хонорар, който не знаеш кога и дали изобщо ще получиш. Затова ти казвам, че вярата в смисъла и желанието за създаване, обичта към театъра – те са което ни крепи и вдъхновява. Да го приемеш за мисия. Ние не си “играйкаме”  безгрижно, напротив, зверски усилия са нужни. Затова и призивът към публиката ми е- не е нужно да го разбирате, просто го уважавайте.

Кога за последно нещо те е развълнувало като зрител, не като артист?

Гледах моноспектакъла на Егле Джакайте The Saint с режисьор Оскарас Коршуновас. Вдъхнови ме и ме смаза едновременно.

Кое е най-красивото нещо, което изкуството ти е дало?

Срещата със съпруга ми, отношения с  колеги, превърнали се в приятели, себеизграждане. Определено ме е калило в много отношения. И в много отношения ме е направило щастлива.

Със съпруга ти сте артистичен тандем. Как разграничавате творческия процес и семейния живот?

С прекрасния ми съпруг Христо Донев имаме дисциплината да оставим несгодите от репетицията в репетиционната, а след това да сме си семейство. Имаме сходни критерии, веднага си признавам, че аз съм по-строга и взискателна в желанието си да репетирам и всичко да е изпипано дори в най-малък детайл, Христо е весел човек, гледа да ме успокои с някоя смешка и продължаваме.

Има ли нещо в творчеството ви, с което никога не бихте направили компромис?

Абсолютно, да! Със смисъла. С качеството. Никога няма да имаме концерт или представление, ако самите ние не го считаме за необходимо, смислено и качествено. Въобще качеството винаги е по-важно от количеството във всяко отношение, музикално и театрално.

Освен всички останали неща, ти си и преподавател в НАТФИЗ. Кое е първото нещо, от което се опитваш да „отучиш“ студентите?

От съмнението в себе си. Вярвам в тях и в успехите им. Те могат. Много! Имаме изключително умни с смислени студенти и съм сигурна, че те не са само в НАТФИЗ, всеки човек е вдъхновяващ за мен по свой си начин.

А какво си научила от тях?

От всеки клас се уча и вдъхновявам за различни неща. Пак ти казвам, те са вселени – танцуват, пеят, свирят, пишат – вдъхновявам се от тях да се подобрявам и аз, зареждат ме с енергия и съм любопитна да разбера техния светоглед.

Според теб има ли опасност изкуството да започне да се съобразява повече с алгоритмите, отколкото с публиката?

Аз си мисля, че изкуството въобще не трябва да се съобразява нито с алгоритмите, нито с публиката, а да я възпитава. Имало е спектакли, които съм знаела, че са велики и не са ми харесвали – после обаче разбираш разни работи за театъра и качеството и изведнъж съм ги гледала с други очи.  Ние трябва да се учим как да гледаме спектаклите, да се научим да ги разбираме, наша задача е да се научим как да слушаме музика истински, а тя да не е само фон.

Как изглежда един щастлив ден за теб?

Да се събудя на село, с Христо да пием кафе, да изведем кучето. Да си щъкам из градината, нещо да пиша или да си чета. После да обядваме със семейството и след това да отида на репетиция. Да сме здрави. Простички работи. Нищо помпозно не може да ме ощастливи така, както любимите ми хора и природата.