Йордания за мечтатели

Ако можехме да слагаме имена на годините, моята 2018 щеше да се казва Пустиня. Щеше на носи аромата на тлеещ под звездно небе огън, да издава звука на случайно попаднал между зъбите пясък и да изглежда като моментна снимка на изумителен залез. Тази година беше истински добра за мен по много причини и приказна заради едно конкретно пътуване.

В книгата си Седемте стълба на мъдростта Лорънс Арабски пише, че най-важната промишленост на арабите е производството на религии. Те имат почти изключителен монопол над откровенията и главната част от причината се крие в пустинята. Всички пророци от големите световни религии са се изгубвали там. Наблюдението на Арабски отпреди век продължава да бъде вярно в Йордания, където британският офицер и великолепен писател е на особена почит. Пиша това с ясния спомен за срещата ми с пустинята Уади Рам тази пролет. Като човек, който пътува много, съм свикнала местата да се сливат в една неспирна фотографска лента, някои кадри да се припокриват, други да избледняват с времето, трети да са безвъзвратно забравени. Но има и такива, които надскачат рамката на цялото ми знание, за да ме запратят в нов свят, да се врежат в душата ми и да останат там завинаги. Такова място е Йордания.Живеем в свят, в който всеки може да потърси Уади Рам в Гугъл и да види толкова много снимки, че да обживее собствена фантазия за нея. Нищо обаче не може да подготви човешкото ни съзнание за реалната безкрайност на пустинята. Червеният пясък, изкачащите в знойната мараня скали, призрачните каньони и тишината населяват пустошта, докъдето ти стигне погледът. И въпреки тази истински сурова необятност, не чувстваш тя да е изпълнена с празнота и самота, а напротив. Мисля си, че това неописуемо откровение, което ми даде Уади Рам, е същото, което изпитват вярващите. Зовът на пустинята е непреодолим, а тоталната свобода и забрава на всякакви материални удобства, които усещаш там, са по-големи и от най-голямото съмнение или копнеж. Дълго време след завръщането ми се питах какво бе това, което изпълни цялото ми същество тогава и отговорът е точно този – безусловна лична свобода. Истината е, че докато пясъкът изтичаше през ръката ми или изкачвах някоя червена дюна или гледах в извънземните скални масиви, усещах, че ми трябва много малко, за да забравя изградения си свят, да скъсам всички познати връзки, да залича името си и да забравя коя съм. Не от желание, нито от страх, а от неустоимата сила на пустинята, която влезе в мен и претопи всичко друго в пламтящия дъх на слънцето.Усещането за свобода съпровождаше целия ми път до Уади Рам и това бе така, защото не бях на стандартна туристическа обиколка, а на трек. Със спътниците ми извървяхме малко над 90-километровото разстояние от биорезервата Дана до древната Петра за пет дни по маршрут с нелеки преходи, чести изкачвания, спускания и горещина, съпътстващи разнообразие от клисури, каньони, сръхвисоки скалисти била и всякакви пустинни пейзажи. Едва ли има по-добър начин да усетиш толкова различна страна като Йордания, освен като я прекосиш с краката си. Умишлено няма да разказвам за столицата Аман, нито за Акаба, въпреки че и двете са пъстри като източен килим, попил вековен аромат на подправки, тютюн и благоухания. Градовете там са различни за нас, европейците, но все пак си остават градове, в които има ясни порядки и граници. Единствено ходенето пеша дни наред те среща с бедуински станове, с малки населени места и хора, които все още носят чистота като никоя друга. Чистота, която често върви ръка за ръка с нищетата.Извървяването на маршрута от Дана до Петра, завършило с преспиване в градчето Уади Муса, и краткото пътуване до пустинята Уади Рам след това щрихираха в съзнанието ми някои черти на йорданците. На първо място повечето от тях са безкрайно честни по начин, по който ние, уви, вече сме забравили да бъдем. Тази честност е съпроводена с простота, гледаща света в много контрастни тонове. Хората, които разпъваха бивака ни вечер, и тези, които срещахме по пътя, изглеждаха уверени, без значение от ситуацията. Сякаш не познаваха съмнението, а само противоположността на истината и неистината, на правилното и неправилното. Това важи особено за бедуините, но не за всички, а за населяващите Уади Рам, които са хора на честта и думата. Уточнявам го, защото типичният турист би кацнал, наел кола и влял се в тълпата на древната набатейска столица Петра, а там има едни други бедуини, които продават евтини дрънкулки, добре опаковани в удобен за чужденците вид. Истинските пустинни хора все още са си в пустинята или носят номадската си душа по пътя. Понякога са родени в градовете, както нашите гидове Мурад и Яруб, но прекарват дните си в природата, захвърлени в пустошта на едно или друго място. Ще помня дълго неподправените разговори за човешките избори, за децата, за небесните простори и дивата красота на резерватите, които водех с Яруб. Както и усмивката, познанията и стабилната стъпка на Мурад, който ни отведе в Петра.Древният град бе венецът на ходенето в жарките дни, в които пейзажът от рехавозелен преминаваше в пустинен, после в скалист, а после пак в рехавозелен. Дни, пълни с различни срещи – от бедуински стан през ловци с картечници до хора, пиещи чай в нищото. Дни на усилно катерене, в които жегата бе непоносима, разделени от студени нощи с най-невероятния звезден спектакъл, който съм виждала. Накрая на това пилигримско пътуване беше Петра, която съвсем не е само онзи познат декор от Индиана Джоунс. Трудно ми е да побера в думи гледката на издялан от скала град, древен отвъд представите ми. Петра е стара, много стара и също толкова невероятна. Демонстрира цялото си величие без срам и ще продължава да го прави, дълго след като заличи стъпките на всички туристи. Удивително е да я видиш сутрин по изгрев, когато улиците са празни, като изключим японците и лудите като мен. Древността на Петра наистина съперничи с тази на времето и само Уади Рам ги надминава, защото точно там видях праисторически рисунки, предислямски надписи и изсечени в скалите думи на арамейски. Пустинята не просто е от преди времето. Тя го е измислила.Офицер Томас Лорънс прекарва години в арабския свят, нощувайки стотици пъти в пустинята и опознавайки порядките на хората. Времето там почти напълно го променя. Изследователите му твърдят, че до края на живота си той не успява да се върне съвсем към западното си ежедневие и неслучайно остава в историята като Лорънс Арабски. Мисля си, че всеки мечтател, докоснал се поне за малко до красотите на Йордания и пустинята, присъстваща още в текстовете на Стария завет, може да разбере това. Тази страна не е за всеки, не всички ще видят магията отвъд хаотичните улици или еднообразните лунни пейзажи, независимо че вече има нискотарифни полети дотам. Изисква се смелост, за да се пуснеш в това приключение, желание да видиш нови неща, да се разшириш преди всичко отвътре. Ако го допуснеш обаче, получаваш горещо слънце, пясък, прах, скали и любов към едно непознатo място, възникнала от първата крачка. Плюс нова мечта – да се върнеш.