Как актьор става пилот на самолет? Чудната история на Станислав Кертиков

Ще разкажа една история. Моята история, с която съм щастлив. Историята е позитивна, надявам се на моменти дори да разсмива. (Смешното е по-надолу, прощавайте). Части от историята са познати за някои от вас, а за други – не. И да, дълга е. Прощавайте и за това. Поне ще даде отговор на въпроса защо ми се наложи да напусна пределите на вечно любимата България. История, започнала преди седем години в Будапеща. Продължила в същия любим град седем години по-късно. А оттук насетне само времето ще покаже.

Преди седем години бях току-що завършил Академията. Помня, че бяха доста мътни времена, в които често не се чувствах добре. Беше си ме доста страх какво предстои и как ще се развие животът. Не че е нещо нестандартно – на 22 години е напълно нормално да си в небрано лозе. Особено като току-що дипломиран актьор в България. Но така или иначе няколко месеца по-рано изпълних едни стихотворения в Шумен, които ми донесоха отличие и възможността да замина за Будапеща за една седмица. Тогава не го знаех, но това щеше да промени доста цялостното ми житейско възприятие. Онази една седмица в Будапеща даде началото на едномесечно пътешествие на стоп из Централна и Западна Европа. Пътешествие, по време на което със Сотир Мелев пълнехме очите и ушите с култура и възторг (музеите и галериите бяха безплатни за младежи като нас), а коремите с бира. За друго пари нямахме. Помня, че тогава много хора ни следяха тук във Facebook с интерес. Благодаря ви. Бяхме станали инфлуенсъри отпреди да е модерно.

По някакъв странен начин цялата тази история е свързана с последните ми няколко месеца. Освен самия град, има една невидима нишка, свързваща историята, която предстои да опиша, с онази отпреди 7 години. Вие ще я разберете.

Датата е 27-и септември 2021 година. Понеделник. С Еди Димитров се разхождаме по южния склон на Витоша. Той настояваше на разходката, аз не държах. Но не исках да го разочаровам и преодолях мързела си, за да отидем до печално известния язовир Студена. На връщане видяхме костенурка. Това беше една небрежна разходка – без напрежение, без бързане, без високи върхове за изкачване. Тази разходка е основополагаща за следващите редове.

Не знам защо точно тогава, но казах на Еди, че преди пандемичните времена, докато съм работил като екскурзовод, редовно ми се е появявала рекламата на Wizz Air за тяхната пилотска академия. Общо взето, посланието гласи "Стани пилот при нас, дори да нямаш опит". Виждал съм я десетки, може би, стотици пъти. Но откакто не британската, а китайската корона сложи прът в спиците на обичайно протичащия земен живот, рекламата изчезна. Точно това споделих на Еди и се заканих, ако пак ми се появи, да кандидаствам. Къде на шега, къде наистина. По-скоро смятах, че никой не си търси пилоти в тези смутни времена.

Няколко часа по-късно, рекламата изведнъж се появи, докато разглеждах Instagram. Понякога подценявам шпионските способности на социалните медии – тази очевидно ме беше чула. Впоследствие разбрах и защо толкова агресивно ми се появяваше тази реклама в миналото – докато бях екскурзовод в любимия Free Sofia Tour, редовно провеждахме small talk с хиляди туристи, които на въпроса "Как пристигнахте?", отговаряха твърде често с "Wizz Air". Един вид, не слуша само мен, а и тях. Понякога това може да е за добро.

Така или иначе рекламата се появи. Бях си казал, че ще кандидатсвам, без особено големи надежди, с оглед на настоящето ми образование, годините и предишния ми опит. Но кандидатствах. Описах чинно в CV-то си опита и различните длъжности, които съм заемал, и пуснах кандидатурата си. С усмивка. Без особени илюзии.

Точно седмица по-късно, на 4-и октомври, получих имейл. Одобрен съм по документи и ме канят на тестове за психо-физическа пригодност в Будапеща. Добреее. Сега, признавам, нещата изглеждаха малко сюрреалистично, но пък имейлът беше налице. Датите на тестовете – 25-и и 26-и ноември. Приех. Не си давах сметка, че някой ще иска да мога да решавам задачи по математика и физика, защото аз НЕ МОГА да решавам задачи по математика и физика.

Бързо стана ясно, че тряба да наваксам едно доста прилично количество учебен материал за доста кратко време и да отида на тестове, които се провеждат на английски. Все още нещата бяха в сферата на забавното. Около 15-и октомври успях да разчистя програмата си от максимално много ангажименти и започнах да проучвам какво аджеба трябва да зная и как да се подготвя. Информацията в интернет по въпроса беше в най-добрия случай оскъдна. Но лека-полека, закупих няколко примерни софтуеърни програми за подготовка, взех си тетрадка и няколко химикалки и започнах да решавам задачи.

Тук само ще намекна за унижението, че трябваше да гледам видеоклипове на Уча.се за четвъртокласници и прогимназия, за да се сетя какво аджеба беше „най-малко общо кратно“ и някакъв там делител. Поне седмица бях на това ниво. По физика ситуацията беше далеч по-страшна и неведнъж за месец и нещо, изпадах в състояние на пълно отчаяние. И не. Нещата, които се изискваха, далеч не бяха на ниво ядрена физика. Обаче и аз не бях на никакво ниво. Усщането беше, че почвам направо от нулата.

Следващите дни и седмици минаха по един и същи начин. Промених тотално режима си, ставах рано, сядах на компютъра и решавах задачи. Математиката и физиката не ги усещах твърде много като моето нещо. Все пак май напредвах.

На 21-и ноември отлетях за Будапеща. Първите три дни продължих да решавам в апартамента там. Имах някаква идея какво ще представлява изпитът като освен физика и математика, имаше и доста други изпитни модули – памет, реакции, ментална аритметика, координация, мултитаскинг, английски език и още куп други. На 25-и ноември в 09:00 сутринта, след 40-минутен път с такси, се явих на изпит. В костюм. Изпитът е разделен на три части в два дни, като за да бъдеш допуснат до всяка следваща част, е задължително да си успешен на предходната. Започна първа част. Всички гореспоменати модули, плюс още и за финал – час и кусур математика и физика. В първата част на изпита, като че ли не бях толкова зле, но в частта с математика и физика – все едно не бях решавал задачи месец и половина по цял ден. Бяло петно. Не че беше учудващо – аз разбиране в дълбочина за физика, например, нямам. Някакви формули и закони си припомних, други учих на ново. Но няколко раздела накуп ми бяха твърде много. И така след три часа и половина приключи първата част на изпита.

Излязохме да чакаме резултатите във фойето. Разговарях с някои от другите кандидати. Един се явяваше за втори път, друг за трети. Ако те скъсат, чакаш една година и можеш да кандидатстваш отново. Други пък споделиха, че са зъвършили или работят инженерни специалности. Това наистина повлия на самочувствието ми повече от прекрасно. Хората се готвят с месеци и години, а имат и техническо образование. Аз, актьор и ескурзовод, подготвял се 40 дни, се опитвам да скачам на високо.

След не много дълго излезе един човек от оценителите и прочете седем имена. Моето не беше сред тях. "От група с десет човека седем са минали", казах си, оставих си магнитния пропуск на рецепцията и излязох от сградата. Докато звънях по телефона на майка ми, видях един автобус и се качих в него. Обясних спокойно на майка ми и Пепи, че ми е било много трудно, не съм успял и са ме скъсали. Не беше приятно усещане, но си давах ясна сметка, че неосъзнато се захванах с нещо доста сериозно и не си дадох достатъчно време да се подготвя.

Возейки се в автобуса, установих, че съм сбъркал посоката, тъй като сутринта бях дошъл с такси. Да сбъркаш посоката е от най-добрите прояви на един кандидат-пилот за пътнически самолет. Но има и и други, по-лоши неща. Оказа се, че и тях съм успял да извърша. Возейки се в автобуса в грешната посока, започна да ми звъни унгарски номер. Няколко пъти не успяхме да се свържем, не се чуваше, впоследствие неколкократно даваше заето. Накрая успях да се свържа с една жена, която ме попита дали все пак не искам да си науча резултатите. Обясних, че бих научил резултатите си, но тъй като съм в автобуса и съм си тръгнал, изцеден и гладен, бих бил доволен да ми ги каже по телефона. Жената отвърна, че това е невъзможно и най-добре било, да се върна. Не бях особено ентусиазиран, откровено казано. Помислих си, че ще ми предложат някаква друга позиция в компанията, тъй като за предстоящото разрастване са нужни не само пилоти, ами стюарди и всякакъв обслужващ персонал. В този момент автобусът стигна крайната си точка – някъде в покрайнините на Будапеща, където ме стовари на един паркинг на строителен магазин. Там намерих един таксиметров шофьор, който най-спокойно обядваше от едни тарелки, поставени в багажника му. Въпреки заетостта му, се примолих да ме качи и да ме откара. Човекът, още дъвчейки, ми обясни, че не е ял. Аз го успокоих, че също не съм се хранил и ще платя с карта, защото кеш нямам.

15 минути по-късно се върнах в сградата на Wizz Air. Жената, с която разговарях по телефона ме посрещна. Беше доста изненадана и поиска да разбере какво се е случило и защо съм си тръгнал. Обясних най-спокойно, че съм напуснал, защото не са ми прочели името, поканили са другите обратно вътре, а аз съм останал във фойето. Жената с усмивка ми отвърна, че не могат да съобщават резултатите на всеослушание, затова са извикали първо седемте човека, които не са се справили, за да ги освободят. А аз съм бил един от тримата, допуснати до втория етап, който вече тече.

Е, добре. Чудесна самопреценка, бях много ошашавен. Импулсивно решение на базата на грешна преценка и автобус, хванат в грешна посока – три неща, които пилотът никога не трябва да прави. Но влязох и започнах втория етап на изпита. четири часа по-късно си тръгнах в очакване на имейл, дали на следващия ден ще ме поканят за третата и последна част на изпита. Получих одобрителния имейл и на следващия ден, отново в 09:00 сутринта се явих на последната част, която включваше интервю. Докато притеснено пушех цигара отвън, се заговорих с един доста достолепен господин, който рано-рано пушеше дебела пура. Поразпита ме за биографията ми, защото държах една папка, в която се виждаше CV-то ми. Предположи, че ще ставам стюард, но аз му отговорих, че съм кандидатствал за пилотската програма. Той възкликна по любопитен начин. Признах му как вчера съм помислил, че съм се провалил, но впоследствие е излязло другояче. Пожелах му успех и влязох вътре. След малко влезе и той. Оказа се главният тренировъчен пилот на авиобазата, за която кандидатствах. И съответно основен интервюиращ. Ако не друго, аз съм си изкарвал хляба години наред с различни варианти на говорене пред хора. Тази част беше предизвикателна, но поне се изискваше да правя нещо, което мога и обичам. Мина добре. Интервюто завърши със See you soon, изречено твърдо от господина с пурата.

Върнах се в България и пет дни по-късно бях поканен да се присъединя в в Кадетската програма на Wizz Air в авиационно училище Егнация в Кавала, Гърция. Далеч всичко не беше ясно, предстояха 3 дневни медицински тестове, които съвсем не бях сигурен, че ще премина успешно. Имаше и куп други въпроси за уреждане. Но всичко вече е в миналото. Всичко е уредено.

Привет и добър ден от Кавала. Очертава се да съм тук в следващата година и половина. Живот и здраве, някой ден, би трябвало да успея да вдига пътнически самолет Airbus A320 във въздуха. Времето ще покаже.

Искам да изкажа благодарности към хората, които позволиха това да е възможно. На първо място: майка ми Зина и на приятелката ми Пепи. За цялата възможна подкрепа, която ми оказаха практически за всичко. Без вашата безрезервна вяра в мен това нямаше да стане. И на един много специален човек – професор Надежда Сейкова. За абсолютно всичко и най-вече за безценните уроци. На Бойко и Калоян, които ми вдъхнаха кураж, че всичко е възможно. Без вашето окуражаване, щях да се откажа. Наистина.

На Александра и Марк, които ме съветваха честно и сърдечно, без да има защо да го правят. Благодаря ви!

На Петко, Васил, Еди, Иван, Наско, Васко, Ицко, Сотир, Митко, Калоян, Коля, Маро, Томи и Тоци, защото приятелите са най-важни. Ивета, ти си специално в тази графа също. На Георги и Антон, които ми пазят гърба от години. Безплатно. Не ги разбирам, но ги обичам. На Симеон и Камен, които на финалната права подсказаха това-онова по математика и физика и констатираха, че „не си толкова зле“. Понякога човек има нужда от точно такива думи. На Славян, който седмица преди заминаването се втурна да ми търси кола и да се разхождаме по автокъщи и сервизи, а освен това ми оправи и компютъра. В момента съм горд притежател на Volkswagen Golf 6 като истински перничанин. На Добри, Христо и Валентин, които подадоха ръка в най-трудния момент и все още винаги са насреща. Пожелавам на всеки да има такива шефове. На Стефан, с когото седем години сме заедно в Актьори срещу поети. Ще бъдем поне още три – договорихме се тази седмица. На Йоан за интереса към авиацията и техниката. На сестра ми, Емилия, защото без такива чудесни роднини е трудно. На Иван Добчев и Петър Денчев, които ми влязоха в положение и ме пуснаха да преследвам мечтата си. На Сдружение 365 и Free Sofia Tour, защото без работата с туристи нямаше да ми хрумне това. Благодаря и на всички останали – със сигурност изпускам много.

За едно ме е яд – тате, няма да можеш да го видиш. Посвещам това приключение на теб. До нови срещи.

Завършвам с любимото стихотворение на Константинос Кавафис