Какво не знаехме за… Харуки Мураками

Годината е 1978, когато отива да гледа бейзболен мач на живо. Няма особена логика, но в мига, в който топката среща бухалката на един от играчите, в главата на Мураками изжужава натрапчивата мисъл, че би могъл да напише роман. Тогава е на 29 и всяка вечер след работа започва да пише по малко. "Никога преди не го бях правил. Бях най-нормален човек, който движи джаз клуб и не създава нищо." Десет месеца по-късно новелата Чуй как пее вятърът е готова и дори взима литературна награда, а когато през 1987 излиза суицидно-сексуалната му Норвежка гора, Мураками става така непоносимо популярен в Япония, че емигрира за известно време.

Ако е в писателски режим, става в 4 сутринта и работи плътно до следобед, когато прави 10км тичане, 1-2км плуване или и двете, а накрая отделя време за четене и музика, преди да си легне точно в 9. "Спазвам това всеки ден, без изключение." Писането му обаче не подлежи на планиране, нито на обвързване с крайни срокове ("ще съм готов, когато съм готов"), а началният вариант търпи няколко пренаписвания, докато и Харуки, и най-важният му критик – съпругата му Йоко, не си кажат "стига толкова, така е добре". Впрочем тичането не е нещо, което прави само за тонус. Макар да започва чак на 33, днес Харуки е сериозен маратонец и триатлонист, а отношението му по темата се оглежда в мемоара За какво говоря, когато говоря за бягането.

Преди да отвори джаз бара си Peter Cat, първата му работа е в магазин за плочи – също като на героя Тору от Норвежка гора, наречена на песен на The Beatles. Любовта към музиката прозира в имената и сюжетите на още много от историите му – като трите части на романа Хроника на птицата с пружина, кръстени на композиции на Росини, Шуман и Моцарт, или Танцувай, танцувай, танцувай, взето от парче на The Dells. И макар и двамата родители на Мураками да преподават Японска литература, той се обръща за вдъхновение към Чандлър, Вонегът, Кафка, Достоевски и още западни и руски автори, заради което в родината му често критикуват стила му като остро не-японски.

Днес Мураками е най-превежданият японски автор, но всъщност дълго чака дебюта си на англоезичния пазар – толкова дълго, че в онзи момент вече смята първите си книги за незрели и минава още време, преди да допусне издаването им в САЩ. Самият той научава английски от томовете втора ръка, които си купува като ученик, и дори започва да пише на него Чуй как пее вятърът. "Можех да се изразявам само с прости, кратки изречения. Резултатът беше груба, некултивирана проза. Докато се борех с езика обаче, стъпка по стъпка се оформи отличителният ми стил." Любопитно е, че писателят не е ревнив към него и дори окуражава преводачите да адаптират историите му така, че да кореспондират повече с читателите в страната им. Което обаче не отговаря на въпроса защо масово книгите му се превеждат от английската версия, вместо от японския оригинал, включително и у нас.