Родена през 1940 във Филаделфия, Мери е едва на 9, когато се запознава с фотографията, благодарение на Brownie – серия кутиеподобни ретро камери на Kodak, допринесли много за жанра с достъпната си цена (продавали се за долар, равняващ се на днешни 29). Макар Браунито да остава най-добрия ѝ приятел чак до колежа, училищните ѝ години гравитират около мажоретния отбор, на който е капитан, и рисуването, довело до диплома по живопис и история на изкуството. С последвалата магистратура по фотожурналистика обаче си идваме на думата. След нея Мери печели Фулбрайт стипендия, с която заминава на едногодишна фотоекспедиция в Турция, за да ловува малките и големи моменти в живота на случайни хора: от страха и блясъка в очите на две жени при вида на големия Истанбул, заради който са оставили родното си градче, до портрет на "мъжа, който спечели конкурса за най-добър мустак". Десетилетие по-късно тези кадри влизат в Passport – първата от 18-те ѝ фотокниги.
ПРОБИВЪТ
След Турция, камерата и любопитството ѝ обикалят още няколко европейски страни, а местейки се в Ню Йорк в края на 60-те, тя тръгва с обектив и по петите на травестити, движения за женска свобода и демонстрации срещу войната във Виетнам. Големият ѝ фотожурналистически пробив обаче идва със заданието от списание Look да замине да снима младежите в клиника за хероинозависими в Лондон. Портретите им, придружени от тежки био бележки, сякаш родени от най-страшните кошмари на всеки родител, притежават онази съставка, която прави фотографията много повече от изкуство: сурова, неподправена истина, от която искаш да извърнеш очи, но която всъщност ти ги отваря още по-широко.
ОБЕКТИТЕ
Същото списание я командирова и зад кулисите на Сатирикон – филм на Федерико Фелини от 1969, след което Мери Елън Марк става мейкинг-фотограф на стотици кино продукции от ранга на Параграф 22 и Апокалипсис сега. И всички от Патрик Суейзи до Уди Алън не просто позират за честните ѝ снимки, а я допускат в съблекалните и домовете си. "Обсебена съм от хората с психични заболявания и странниците, съществуващи по ръба на обществото", признава обаче тя. Така, въпреки достъпа си до най-бляскавата страна на живота, Мери Елън Марк продължава да снима ексцентрично-проблематичните негови ъгли в лицето например на хората и животните в индийските циркове, малолетната бездомна проститутка Тайни (чиято история следи цели 32 години и събира в два албума) и още младежи, оцеляващи по улиците на Сиатъл чрез просене, сводничество и дребна наркопродажба.
ОТНОШЕНИЕТО
Тайни не е единствената дългосрочна връзка с модел, която изгражда. Противник на безучастната фотожурналистика, Мери Елън Марк се гмурва дълбоко в личността на човека отсреща, подхожда към него с внимание и без укор и упорито бута уж невъзможните си идеи, докато ги превърне в реални проекти. 36 дни живот сред пациентите в строго охраняваното женско отделение на психиатрична болница е цената, която плаща за фотокнигата Ward 81. Проститутките от една бомбайска улица обаче ѝ се доверяват чак след три месеца сближаване, които пък идват след десетилетно планиране на проекта Falkland Road, сума неуспешни опити за осъществяването му през годините и много изтърпяна агресия – включително истински крошета в лицето. "Тълпи мъже навсякъде и жени, замерящи ме с обиди и боклук" е първоначалното положение и през 1978, когато най-накрая пробива защитата на мини обществото и успява да запечата работните условия на момичетата (от 11- до 65-годишни) в богати на цвят и бедни на излишна похот кадри. "Снимайте света какъвто си е. Нищо не е по-интересно от действителността" е про съветът ѝ към прохождащите фотожурналисти, който очевидно не идва от въздуха.
ЛЕНТА ИЛИ НИЩО
Камерите в ръцете ѝ еволюират, но две неща остават константа през цялата ѝ кариера: любовта към черно-бялата гама ("такива са кадрите, които винаги са ме докосвали най-силно") и решението да снима аналогово и в 21 век. "Сега в снимките има много компютърна намеса. За мен това не е истинска фотография." Проблемът според нея обаче не е в настъпването на дигиталната ера, а в задапаратното устройство, което разчита твърде много на Фотошоп, както и в медиите, подтикващи фотографа да реже тела, сменя глави и засилва яркостта на цветовете. "Окей е да го правиш, но мисля, че трябва да предупреждаваш зрителя. Когато аз започнах да снимам, всичко беше истинско и хората все още обичаха реалността." Да стиснем ръката ѝ за тази позиция е вече невъзможно (умира през 2015 от заболяване на кръвта), но реалността, за която говори, идва за цял месец в нашата СГХГ. Да я видим.
Изложбата на Мери Елън Марк е в СГХГ от 27 март (откриване в 18:30) до 22 април
Включва сериите Streets of the Lost (за бездомните деца в Сиатъл), Attitude и Indian Circus, портрети и кадри от снимачни площадки и документалните ѝ филми Prom, Twins и Indian Circus/Amazing Plastic Lady
Галеристът ѝ Хауърд Грийнбърг е в СГХГ за лекция на 28 март от 18:30
