Какво се крие в звездите на Астероид Сити на Уес Андерсън

Тази година Уес Андерсън се оказва извънредно продуктивен с премиерния Астероид Сити, който излезе по кината у нас на 23 юни, и още едно предстоящо заглавие, което очакваме в Netflix през есента. Със сигурност обаче творческият му размах се отплаща добре, защото новата лента е очарователно странна, но и особено човешка, смислена и абсурдистки смешна.

Тук Андерсън прави това, което умее най-добре – пренася общочовешки проблеми като загубата, самотата, любовта и изкуството в необичайна обстановка, изпълнена с типични уесандерсънски персонажи. И тук героите са много, но за разлика от Френският бюлетин, където ролите на актьори като Елизабет Мос, например, очевидно са пострадали при монтажа и са изгубили голямо количество екранно време, в Астероид Сити всички те са добре изведени, интересни и предизвикващи емпатия.

Историята ни пренася в сърцето на американската пустиня, в малко, затънтено градче на име Астероид Сити. Мястото сякаш съществува с една единствена цел – ежегодно да празнува Деня на астероида в годишнината от падането на парче космическа скала с големината на пъпеш преди почти 5 000 години. За тържеството в градчето пристигат даровити деца в областта на науката и астрономията, за да демонстрират нечуваните си изобретения и да се преборят за държавна стипендия.

Когато в Астероид Сити пристигат фотографът Оги Стийнбек и неговите четири деца, бащата все още крие от тях съкрушителна тайна, която го разяжда отвътре. Младият Удроу, по прякор Умникът, обаче се вълнува от съвсем различни неща: как да излезе от черупката си и да открие пътя към съзряването, чийто праг може да изглежда доста страшен, особено през погледа на гениален тринадесетинагодишен млад учен. В разгара на празника обаче се случва непредвиден небесен феномен, който преобръща живота както на семейството, така и на всички останали ексцентрични типажи, които се срещат в града.

Филмът е разделен с типичните за Андерсън заглавни карти, които в творчеството му понякога приемат формата на глави от книга, в други случаи чертаят елементи от произведение на изобразителното изкуство. Този път той се спира на структура, имитираща пиеса и – дребен спойлър за структурата на филма – той вплита този мотив още по-дълбоко в идеята на филма, заявявайки още от първата сцена, че нищо, което предстои да видим на екрана, не е реално, а е произведение от драматург на име Конрад Ърп (Едуард Нортън).

Оттам нататък действието върви в два паралелни коловоза и филмът добива формата на матрьошка: гледаме пиеса, представена във фиктивно телевизионно шоу за пиесата, разгърнато на екрана на действителен филм за фиктивното шоу за уж истинската пиеса. Признаваме, че звучи объркващо, но този метасюжет в действителност е един от най-изчистените и ясните в сценарен смисъл, които Уес Андерсън ни е поднасял напоследък. Още повече, че този двупластов метод позволява на режисьора да вмъкне още значения и послания, да разсъждава върху важни въпроси за изкуството и реалността, за границата между истина и въображение. Съществува ли наистина такава граница и ако да, къде е тя? Отговорът може би се крие в съня като метод за осъзнаване на реалността, но и като метафора за смелостта да мечтаеш.

Без съмнение звездите на Астероид Сити са Джейсън Шуорцман и Скарлет Йохансон. Въпреки наситения със знакови имена актьорски състав те изпъкват с най-комплексно изградени персонажи и в двете сюжетни линии, както и с емоционални, но сдържани изпълнения. И двамата насищат ролите си с добро разбиране за душевните терзания и стремежи на героите и постигат силно въздействие, което превръща филма в нещо повече от обикновена комедия с научнофантастични елементи. Разбира се, това не означава, че останалите забележителни актьори бледнеят на заден план. Джефри Райт, Том Хенкс, Рупърт Френд, Едуард Нортън, Тилда Суинтън и Стийв Карел владеят комедийните ситуации и носят характерното за Андерсън неловко, шантаво, почти извънземно поведение с хиперболизирани архетипни черти, украсени с налудничави, интригуващи детайли. За съжаление героинята на Мая Хоук е единствената, която изчезва сред останалите колоритни образи, засенчена дори от свръхепизодичната роля на Марго Роби, но това се дължи не на някакъв недостатък на актрисата, а на огромното количество герои, които съжителстват на екрана – всъщност двойно повече от обичайното, имайки предвид, че всеки актьор играе по две роли наведнъж.

При този впечатляващ списък от блестящи знаменитости неволно започваме да очакваме да видим пълния потенциал на всеки от тях, а това е невъзможно, особено при сдържаната продължителност на филма. Не казваме това с критика, а напротив – на фона на тенденцията към 2-3-часови продукции напоследък (на която, впрочем, Андерсън се поддава в предишния си проект), Астероид Сити се вписва в рамките на 1 час и 44 минути, без да е прибързан, и успява да обхване всички необходими тематики достатъчно обстойно.

За плавното темпо на филма допринася и кинематографията, която е особено динамична и въпреки че виждаме познатите ни симетрични кадри, тук операторът Робърт Яоман, отговорен и за Гранд хотел Будапеща, Френският бюлетин и още доста филми на Андерсън, залага на рязкото въртене на камерата, създавайки впечатлението, че всичко се случва едновременно и на едно и също място. По този начин той имитира местенето на погледа на театралния зрител от един актьор на друг, от един елемент от декора към следващия. Всъщност самите декори по никакъв начин не крият естеството си и сценографията в нито един момент не се опитва да заблуди наблюдателя, че става свидетел на истински събития. Въпреки това обаче емоциите, които изпитваме, гледайки филма, са напълно реални и съблечени от цялата театралност, те добиват изчистен, остър, точен и лесен за възприемане вид.

Комедийните моменти работят добре и успяват да ни разсмеят както с остроумните диалози, така и с ловкото сценарно и визуално построяване на сцените. Андерсън не оставя нито една пушка на Чехов негръмнала и всяка предпоставка води до своето ефективно и често доста смешно разрешение. Характерите на самите герои също допринасят. Трите дъщери на Оги, например, веднага негодуват срещу обръщението „принцеси“: „Аз съм вампир! Аз пък съм мумия без глава!“, преобръщайки стереотипа за характеристиката си на секундата, нещо, на което режисьорът често разчита в диалозите си. Бързата размяна на хумористични реплики в изблици на поредица от технически термини и парадоксални твърдения е едно от нещата, които правят филмите на Уес Андерсън толкова разпознаваеми.

Друга особеност на кинематографията в този филм е честото използване на разделен екран, особено по време на телефонните разговори. Ако погледнем отвъд буквалното обаче осъзнаваме, че кадърът може да бъде разделен по множество други начини – понякога героите разговарят през прозорците, понякога се гледат от терасите си от двете страни на улицата, друг път са седнали на двата противоположни края на дълъг бар в закусвалня. При всички случаи в Астероид Сити визуалният подход силно набляга върху разделението между хората, извеждайки тази тема като една от водещите внушения.

Нека вземем за пример сцената още в самото начало на филма, когато героят на Шуорцман – фотографът Оги Стиймбек – разговаря с героя на Том Хенкс по телефона. Екранът се разцепва и двамата герои са показани с лице към зрителя, вместо да ги виждаме обърнати един към друг, още повече, че телефонните им слушалки са в противоположни цветове. В момента, в който те оставят любезностите настрана и заговарят за истински важните въпроси по искрен и открит начин, камерата се измества и вече ги гледаме в близък план и в профил, с лица, насочени едно към друго, сякаш двамата си говорят на живо. Срещаме подобен подход в множество други сцени и това ни води до извода, че можем да сме близки с някого единствено ако сме напълно директни и отворени към него.

В отношенията между Оги Стиймбек и героинята на Йохансон, актрисата Мидж Кембъл, също виждаме интересно кадриране, което надгражда тяхната история и служи за допълнителна подплата на техните персонажи. Двамата често разговарят през прозорците на бунгалата си, разположени едно до друго, и докато рамката на прозореца на Оги очертава интериора като фотографски кадър, первазът на Мидж напомня на сцена, а нейната стая наподобява декор, в който актрисата репетира репликите за предстоящата си роля. В монолозите ѝ откриваме множество философски търсения, акцентиращи малко по-директно върху посланията, които Уес Андерсън отправя към нас. Интроспективните словоизлияния, поднесени по лековат и комедиен начин, удрят право в десетката също като астероид, оставяйки след себе си кратер с големината на едно разбито сърце.

При все това не си тръгваме от салона съкрушени, а напротив – попиваме музиката на Александър Деспла по време на надписите с удоволствие и мечтателна усмивка. В последното действие на Астероид Сити важен мотив е този за съня и в един момент прозвучават думите: „Важни неща се случват, докато спиш“. Филмът оставя точно това впечатление – на абсурден сън, който ни помага да осъзнаем важни неща за себе си и за околните. Обръщаме поглед нагоре и знаем, че щастието съществува, от задънената улица има изход, но отговорите не са в звездите, а в самите нас.

Къде и кога можем да гледаме Астероид Сити, проверяваме тук.