Какво се върти в главата на един доктор по философия на киното

Разговаряме с професионалния кинокритик Савина Петкова и разбираме как изглежда фестивалът в Кан от другата страна на червения килим
Савина Петкова завършва философия в Софийския университет, а после рязко скача в заешката дупка, която я отвежда до специалност Кинознание в University College London, като днес, все още ненавършила и 30 години, вече е дипломиран доктор по философия на киното. Като кинокритик на свободна практика публикува в MUBI, Little White Lies, Sight and Sound, Variety, Film Comment и много други. Като програматор е част от прес отдела на Sofia Film Fest и главен програматор на Cambridge Film Fest. Паралелно води и класове за прохождащи кинокритици.
Савина, от всичко възможно, което можеш да правиш, свързано с кино, как избра филмовата критика? Поле, за което се изискват сериозни знания и бих казала смелост, за да изразяваш открито позиция и мнение, което да е подплатено.
Истината е, че не знаех за професията кинокритик допреди 7 години. Тогава се интересувах от кино съвсем повърхностно, бях типичен масов зрител. Завърших гимназия, записах класическа философия, докато в един момент моя близка приятелка се премести в Лондон да учи кинознание и тогава за първи път чух за дисциплината. Тогава нещо у мен се преобърна и полето на филмовия анализ ме привлече силно. И така входът ми към дълбините на киното беше през академичната врата.
Къде те отведе тази врата впоследствие?
Заминах за Лондон, завърших кинознание, а после и докторантура. Когато ме приеха и стана ясно, че оставам, започнах да разнообразявам академичните трудове с четене на филмови рецензии в различни платформи. Така се запознах с културата на кинокритиката и реших да опитам и аз. Започнах да пиша и след няколко упорити месеца получих първото си заплащане за филмова публикация. Така и стана окончателното ми влюбване в процеса по писане за кино. Оттогава всеки път, когато съм на фестивал или водя разговор с филмови творци, за които само съм чела в началото и съм наблюдавала от дистанция, изпитвам сериозно и отговорно чувство на осъзнаване, че това е моята професия и животът ми сега.
Ти си дипломиран доктор по философия на киното. Как се интерпретира толкова абстрактно поле?
Философия на киното е сравнително нова дисциплина, развивана през последните трийсетина години. Основната идея е, че оставяш филма сам да философства – той самият може да ти даде отговори на различни екзистенциални търсения или да разреши даден проблем за теб. Най-ценното за мен е, когато в един филм можеш да намериш отговор или дори решение на някакъв твой етичен, интелектуален, любовен казус.

Как стои въпросът с конкуренцията в тази среда? Има толкова много филми за гледане и още толкова критици, които да пишат за тях.
Професията на кинокритика е трудна най-вече заради финансовия аспект и всъщност липсата на такъв. Да, всеки може да има блог, в който да пише за филми, кино инфлуенсърството също е факт и когато имаш някой с хиляди последователи в социалните мрежи, дори да няма особено задълбочен поглед, това успешно може да те конкурира в борбата за внимание. Езикът също е от огромно значение. Аз пиша англоезични рецензии от години, но в началото ми беше особено трудно да си пробия път през безкрайното поле от критици, за които английският е майчин език и е съвсем естествено тяхното съдържание да е с приоритет. Затова и изпитвам особено задоволство, когато видя българското си име, изписано редом до големите в бранша.
Каква е разликата между задълбочената филмова критика и повърхностната рецензия, как може да се ориентира един обикновен киночитател?
Това зависи най-вече от читателя. Какъв тип отношение към самия филм търси той в критиката, която избира да чете. Има рецензии, които директно ти казват гледай или не гледай този филм. Те не ти губят времето със задълбочен анализ и там обикновено всичко е свързано с рейтинга. Има и друг тип критика, тя е по-аналитична и не толкова целяща да те накара да (не) гледаш определен филм, а по-скоро чрез есеистичната форма да те провокира да разсъждаваш над видяното. Съществува и по-личната форма на критика – хора, които представят своите убеждения по даден въпрос и използват филма за това.
А ти като какъв критик се определяш?
Добър въпрос! Обикновено в моите рецензии бягам от очевидното заключение дали филмът е добър или лош, не ми е в речника да ползвам суперлативи или обидни нападки. За мен общата рейтингова оценка е най-малко важният аспект от даден филм. Винаги съм виждала ролята на кинокритика като на медиатор – важен посланик, който има отговорната задача, използвайки това, което е почувствал и осмислил, да интерпретира съобщението, предавано от авторите на филма. Все пак всичко трябва да е в служба на филма, а не в името на налагането на собствено мнение чрез гонене на определено звучене и стил на изразяване.
Преди няколко дни се върна от 77-ото издание на фестивала в Кан. От колко години посещаваш най-престижното европейско филмово събитие и как изглежда то отвътре?
От пет. Кан е много особено място, към което храня смесени чувства. Изпитвам страшна амбивалентност и не съм единствената. Разбира се, това не си личи от социалните мрежи. Интензитетът на журналистическия живот е смазващ. Имаш 20-часов работен ден, нямаш време да ядеш и да спиш, а между всички прожекции трябва да намериш минути и за социализация. 12 дни, в които гледаш филми нонстоп, които трябва да осмислиш за отрицателно време и да напишеш рецензия за тях. Същевременно усещането е велико. Ти си в епицентъра на събитията, а от другата страна на червения килим е претъпкано с хора от цяла Франция и отвъд, които са дошли в най-красивите си дрехи и просто се разхождат по улицата, надявайки се някой да им даде билет за някоя премиера. Хаотично е, напрегнато е и е абсолютно несравнимо с нищо друго.

Кан винаги е бил наситен с противоречия от гледна точка на политико-социалния контекст на времената. Според теб това измества ли фокуса от чистото кино?
Фестивалът винаги се е намирал под обстрел поради една или друга причина. Тази година обаче беше сравнително спокойно, без явни провокации, с изключение на стачката на работниците, която за радост не усетихме и успяхме да си свършим работата. В Берлин например, по време на Berlinale, беше много трудно със страшно напрягаща атмосфера, но там политическият натиск върху фестивала е огромен. За добро или лошо сякаш Кан остава мястото, на което киното е на първо място. Сякаш за тези 12 дни нищо друго в света не съществува.
Много от твоите колеги критикуваха тазгодишната конкурсна програма с аргумента, че някои от селектираните филми не са достойни за Златна палма. На теб как ти се стори селекцията?
Хареса ми! Въпреки разнообразието от жанрове и теми филмите сякаш бяха обединени от общ дух по непредвидим начин. А това не е типично за Кан, обикновено селекцията тук е на база вече натрупан престиж. Единствено бях изненадана от големия победител – Anora е хубав филм, но ако някой ме пита мен, не бих му дала Златна палма. Бих я присъдила на разкошния All We Imagine as Light. И все пак журито има своите съображения и те трябва да бъдат уважени.
Как тогава звучи твоята лична топ 5 Кан класация?
От изгледаните над 30 филма, моята подредба звучи така:
Bird на Андреa Арнолд
Kinds of Kindness на Йоргос Лантимос
September Says на Ариан Лабед
All We Imagine as Light на Паял Кападия
Eephus на Карсон Лунд
Какво е значението на тези фестивали за европейската филмова общност?
Огромно. Големите A-list фестивали са обвързани с толкова много институции, спонсорства, брандове. Тази игра на интереси ги прави истински тромави от една страна, но от друга, те си остават стожери на културния живот и това е тяхната роля – да бъдат сигурен пристан за европейското кино въпреки всичко.
Нещо ми подсказва, че не Кан е любимият ти филмов фестивал. Кой е?
Най-искрено удоволствие ми носят средните и дори малки фестивали. Viennale държи първото място. Няма нищо общо с индустрията, фестивал, посветен изцяло на публиката. Селекцията винаги е страшно добра, а атмосферата в града е невероятна – цяла Виена се събира да гледа кино от сутрин до вечер. Вълшебно е.
Откриващият кадър е на Яна Лозева