Те са адски различни, но и аз непрекъснато съм в разни състояния. Старая се каквото и да правя, винаги да е лично, естествено – то да зависи само от стомашните ми сокове, от сърдечната ми аритмия. Никога не правя нещо насила. Сега например много хора се учудват, че десет години съм забавил излизането на една книга. Защото хората, които пишат, издават в цикли, в поредици. През последните години изцяло се скрих от литературните среди, живеех живота си на един стадион. Това са моите бягства – човек има нужда да избяга, за да се усеща по-нормален. Иначе може да изгние.
Как се ражда поезията при теб?
Човек може да пише стихове, когато има много високо кръвно налягане, когато сензорите му са на сто – поезията не е забавление. Тя е показване на всичките ти вътрешности. Докато в другите неща човек може да бъде майстор и да ползва някакви трикове, в поезията такива няма – тя е кръв, стомашни сокове, повръщане, изкарване на всичките ти комплекси. Затова тя е най-висшият акт на изкуството заедно с музиката.
Твоята поезия е много лична. Дали това я прави трудна за възприемане от читателите?
Труден въпрос. За мен няма значение кой я чете, тя си остава лична. Няма не-лична поезия. Ако някой пише не-лично, той е голям тъпак, дебил, предател на идеята. В поезията не можеш да бъдеш обществен, не можеш да си плакатен, можеш да си себе си.
Това е четвърта твоя стихосбирка – заслужава ли си издаването им в България?
Аз съм щастлив човек. Предишните ми книги вече са изчерпани, но съм ги виждал снимани на ксерокс, или пък качени по форуми. Другото важно нещо е, че поезията трябва да се чете абсолютно навсякъде – в мазета, клубове, стаи, в компания. Винаги трябва да живееш с мисълта, че книжното тяло не е най-важното – важен е най-вече стихът.
Значи си окей с идеята поезията ти да излиза само онлайн?
Стиховете ми сами намират своето място в интернет. Книгата още не е издадена, но вече има части от нея по форумите. Което е хубаво – тя сама се разпространява, без аз да натискам.
Към стиховете ти в Канела има илюстрации на Кольо Карамфилов – получила се е интересна комбинация.
Щастлив съм, че целият ми живот минава с много важни хора като Кольо Карамфилов. Той знае стиховете наизуст, аз познавам всичките му картини. Тази взаимност води до такова чудесно взаимодействие. Всички картини са правени по стиховете – костваха му доста време.
Звучи концептуално…
Да, нещата са свързани, но това не е проект. Не обичам толкова популярните днес проектаджии – работата ми с Кольо е основана на взаимност. Работим в театъра заедно, почваме работата над един малък филм. С най-любителска камера, просто за да пробваме идеи, не е задължително тя да бъде осъществена.
Казваш, че Канела отразява най-важните неща, които са ти се случили последните десет години. На какво те научиха те?
Дълго време живях с мисълта, че целият свят трябва да ме обича, но сега знам, че не е задължително. Занимавайки се с литература, не е задължително да търсиш място в историята, да те впишат в учебниците. Писането не е състезание, а един естествен акт и нищо друго.
Откровен ли си и в постановките, които пишеш?
Разбира се, но театърът е нещо много различно. Знам как се случва той – от работата зад кулисите до това как се продават билети. Но театърът не е литература. Може да си написал прекрасен текст, но той не може да бъде изигран от актьори. И човек много трудно може да пише театър извън театъра – това са тежки заблуждения. Театърът е общуване с актьора и в него аз също съм много искрен.
Представленията ти се приемат чудесно – ако не от критиката, то поне от публиката със сигурност.
Бих бил глупак, ако се оплаквам от публиката. Дори първото ми представление – Боб, бе играно пред пълен салон и дори бе свалено пред пълна зала. Фенове се играе вече шести сезон и билетите за него свършват бързо. Навярно е така, защото разбирам от кулисите на театъра. Това е и другото нещо, което се промени през тези десет години – критиците не ме интересуват изобщо. Давам си сметка, че за някои хора пълният салон е проблем и могат да те обвинят в комерс. В подобно нещо ме обвиняват във връзка с Маршрутка. Но всъщност пиесата е посветена на един от най-добрите ми приятели, който кара маршрутка, и е написана на един дъх… Никога не съм писал пиеса като майстор или занаятчия.
Работиш ли над нова пиеса?
Имам идеи, но трудно ги завършвам. Но не е задължително да пиша – правя го само когато почувствам необходимост. Когато стане време, се затварям за няколко дена и завършвам всичко. През останалото време живея другия си живот. Който е прекрасен понякога.
Ти си страстен почитател на ЦСКА и едновременно с това – човек на изкуството. Оксиморон ли е понятието поет футболен запалянко?
Много хора трудно го приемат, но това си е техен проблем. Не мисля, че съм някакво изключение. Във Фенове например Николай Колев-Мичмана, лека му пръст, изрежда 30 имена – Йоан Павел II, Вацлав Хавел, Уилям Сароян… Всички те са изключителни фенове на футбола. На стадиона могат да бъдат намерени много неща.
Повечето творчески личности не заявяват своя интерес към футбола – защо така?
Това отново е проблем на последните 18 години. Преходът изкара всичките ни комплекси, страхове. Преходът обърка анатомията на хората, обърна ги. И това, че някои хора се притесняват да кажат, че са от някой отбор, означава, че вероятно се притесняват да кажат и много други неща за себе си.
Неотдавна се появиха слухове, че подготвяш книга за емблематичния за червените запалянковци от сектор Г, но не се чу нищо повече – дали тази книга някога ще види бял свят?
Може би. Това е една идея, която обаче изисква доста работа. Все пак става въпрос за нещо много важно. И няма да е точно роман или исторически очерк, а по-скоро едно голямо есе за сектор Г.
Интересно ще бъде най-после някой да напише нещо за феновете, а не за самия футбол или за спортния клуб.
Ами, футболът е феновете. Всичко интересно се случва преди и след мача. По време на срещата всичко е само една игра.
Канела е в книжарниците, 10лв
