Най-често цитират изкачването на Транго тауър в Пакистан през 1998 като първото ти голямо постижение. Така ли е?
Да, това постижение е толкова важно, защото Транго тауър е един от символите на екстремния алпинизъм. Става дума за стена, висока 1200 м, а самият връх е 6257 м. Това място съчетава всички трудности и всички видове алпинизъм – височинния алпинизъм, спортното и бигуол катерене.

При това изкачване си бил доста млад – как се справи?
Тогава бях студент първи курс и още не бях ходил дори в Алпите, но пък и българските планини дават възможност за доста добра подготовка. Освен това ръководител на експедицията беше моят много добър приятел Николай Петков – български алпинист със солиден опит. За щастие всички се качихме на върха.

Когато правиш трудно изкачване, кое е по-важно – физическата подготовка или психологическата нагласа?
Тъй като преподавам теория и методика на спортната тренировка (в НСА – бел.авт.), този въпрос са ми задавали немалко студенти. И всъщност въпросът е неправилно зададен – двата фактора са взаимнодопълващи се, не може едното без другото.

Защо тримата с Дойчин Боянов и Николай Петков се насочихте тъкмо към изкачването на 1068-метровата отвестна скала Ел Капитан?
Отдавна се занимаваме с катерене и колкото по-трудно е, толкова по-голямо е удовлетворението накрая. А тази стена е огромна и никак не е лесна – 3 километра е широка и над километър висока. Отдавна ни беше мечта да я изкачим – това щеше да е подготовка за бъдещи изкачвания, а и възможност да направим филм, с който да споделим нашите преживявания с широката публика. Защото всеки кадър от тази огромна стена е много интересен – 7-метровите иглолистни дървета изглеждат като тревички, като мъх, погледнати отгоре.

Доволни ли сте от постигнатото време за изкачване – 4 дни?
Планирахме да стане за 3 дни, но ни хвана снежна буря и единия ден изкатерихме само 100 м. Тогава всички останали напуснаха стената. Истинското постижение е, че на нея останахме само ние и един приятел – Иво Нинов, който живее в Америка от 8 години и вече е един от най-известните катерачи в района Йосемити.

Как действате в подобни екстремни ситуации?
Просто човек трябва да има автоматизирани действия и опит. В нашия случай можехме да слезем или да чакаме. По интуиция решихме, че времето ще се оправи след един ден и не напуснахме. Но пък в съзнанието ни беше историята за двама японци, заклещени от буря на тази стена, които умират от изтощение и измръзване.

Често ли изпадаш в подобни рискови ситуации по време на изкачване?
Такива моменти са толкова по-вероятни, колкото по-високо в планината си. Там има и лавини, и силни ветрове, които могат да те отнесат. Тогава, ако загинеш, единствената ти вина ще е, че изобщо си отишъл на това място. Но когато говорим за спортно катерене, то е като всеки друг спорт – ако се спазват правилата за осигуряване, нищо няма да ти се случи.

Трябвало е да нощувате директно на скалата. Как става това?
На стената не трябва само да спиш – трябва да живееш няколко дена. Това значи да се катериш, да ядеш, да извършваш всички други нужди на храносмилателната система. Има два начина да спиш. На скалните площадки – които са малки, неравни и обикновено неудобни, или пък на платформа, която се фиксира за стената – така можеш да спиш комфортно, макар и на стотици метри над земята. Ние не носехме такава платформа, защото тя тежи между 8 и 12 килограма, и ползвахме площадките.

Когато се катериш, помагат ли разговорите с другите или пък музика в ушите?
При всеки е различно. Чувал съм, че един от най-големите екстремни алпинисти катери със слушалки. Това по-скоро ме смущава – обичам да се концентрирам. Обаче пък винаги при екстремни ситуации човек почва да си подсвирква – сякаш нищо няма. Така страхът не те блокира.

Как заснемахте кадрите за филма Ел Капитан – сбъдната мечта?
За мен беше по-трудно да подготвим експедицията и да създадем този филм, отколкото самото изкачване. Трудно е да мислиш и за кадрите, докато се катериш над една огромна пропаст. Затова бяхме трима – за да е по-лесно снимането. Основната задача беше на Дойчин – ако той нямаше такава желязна психика, филмът нямаше да се получи толкова добре. Но всички сме герои във филма и всички сме оператори.

Филмът вече беше излъчен по bTV и на Фестивала на планинарския филм в Банско – имаше ли добри отзиви?
Искам да подчертая, че филмът е направен за широката публика, а не толкова за катераческата общност. В Банско спечели награда за най-добър български филм, а знам, че по bTV имаше висок рейтинг.

На 9 декември в Дома на киното ще представиш вашия филм – какво ще включва презентацията?
Ще бъде кратка – ще споделя това-онова за изкачването и заснемането на филма. Радвам се, че Ел Капитан – сбъдната мечта ще бъде излъчен отново – така ще могат още доста хора да го видят.

Преподаваш в НСА. Срещаш ли много млади хора, които искат да бъдат катерачи като теб?
Да – има толкова много млади хора, които биха искали да се катерят, че няма достатъчно стени за тях. Но сега в НСА има нова сграда със спортни зали – в една от тях има нова стена, най-голямата в София. Тази зала със сигурност ще бъде препълнена, както е сега положението в СУ, където ходят почти всички.

Не е ли трудно да се върнеш обратно към градския живот след седмица, прекарана сред дивата природа?
Ако човек успее да постигне нещо сериозно с катеренето, след като се върне в града, гледа на всекидневните проблеми отвисоко. После постепенно започва да се претопява. Когато стигнахме на върха на Ел Капитан, си направихме няколко снимки. Като ги погледнахме, приличахме на хора, които се връщат от фронта. Но после ставаш обикновен и никой на улицата не може да познае, че допреди седмица си се занимавал с нещо опасно.

Колко време издържаш на обикновения живот, без да се катериш?
Ако пропусна една събота и неделя, ми става доста неприятно. Чувствам се почти ограбен.

Представянето на Ел Капитан – сбъдната мечта е в Дом на киното, 9 декември, 18:30, вход свободен