Мисля, че да. Но все още има хора, които казват АСТА вместо АСТ. Или ни наричат просто “хората от свободния театър”. Въпреки всичко, с постоянство вече четвърта година правим фестивала и всеки сезон е все по-вълнуващ, ставаме все по-любопитни към колегите си, които се развиват, всеки в своята посока, и стават все по-добри в това, което правят. Много е важно, че в екипа ни всеки път влизат нови хора, а покрай тях се завъртат и групи доброволци, които научават за свободния театър и после могат да направят съзнателен избор в тази посока или пък далече от нея.
Различна ли е нагласата, с която човек подхожда към този тип театър?
Надявам се основната нагласа да е любопитство. Защото ние поне работим с усещането, че правим театър за любопитна публика. Много от хората, които идват при нас просто обичат театъра и за тях е важно представлението да е вълнуващо, независимо кой го е създал и къде се играе. Има и доста хора, които вярват, че театърът концептуално трябва да се случва по един по-свободен начин и ходят само на такъв тип представления.
Какво ще ни препоръчаш от програмата тази година?
Хубаво е, че не мога да кажа това представление е по-добро от другото. Всяко едно е специфично и представя различен подход към театъра. Тайно радио, например, дава една нова посока, в него актьор е самият зрител. Невидими е документален театър, а Джан и Въображението мъртво си представете се играят пред 10-15 души максимум. Различни са и всяко е само по себе си. Затова препоръката ми би била по-скоро хората да си направят селекция от едно представление, което си мислят, че със сигурност ще им хареса, едно, което им се струва, че никога няма да разберат, и едно, към което имат големи съмнения. Най-силното преживяване за мен е да се подложиш на неизвестното.
Представленията се играят основно в алтернативни пространства, това плюс ли е или минус?
И двете. Положителното е, че в такава среда винаги има повече място за въображението и въздействаш на публиката по нов начин. Минусът е, че докато хората научат къде се случва нещо, то вече е приключило. Има представления, които траят едва по десет минути, като Zoom In, да речем. Освен това в България повечето подобни пространства са ситни и могат да приемат много малко публика. Тук имаме нужда от истинска сцена за свободен театър, зала, която да поема 200 души. И ако едно представление е създадено да се играе пред двама или десет човека, това да се случва по избор, а не защото няма място за повече. Изключително важно е Общината и Министерството на културата да се ангажират с такова място, което те да стопанисват. Така ще направят и своята заявка, че виждат съвременните изкуства като част от общата култура.
От своя дядо Леон Даниел си научила много за театъра. Има ли нещо, за което не го послуша?
Моят подход към театъра никога не е бил импулсивен, както към поезията или хвърлянето ми в живота, например – за тях уроци не съм искала. Но към тетъра винаги съм пристъпвала много внимателно, постепенно, предпазливо. Според дядо ми моето първо представление, единственото, което той успя да гледа, няма нищо общо с това, на което ме е учил. А аз пък съм сигурна, че проверявам всичко, което правя, във всеки един момент, през призмата на наученото от него. Но, така или иначе, моите и неговите проекти са само структурно общи, защото аз съм прекалено включена в своето си съвремие.
Сега имаш нов учител – на какво те учи малкият ти син?
Мога да се похваля, че това лято Рои ме научи да правя кълбо напред и назад във водата. Той започна да плува сам, а аз му се доверих и направих това, от което винаги съм се страхувала. От своя страна аз го водя с мен на репетиции и виждам, че се вълнува, радва се, когато нещата се получават добре. Мисля, че трупа опит по същия начин, както аз съм трупала като дете покрай дядо ми и баща ми.
Много важни мъжки фигури има покрай теб, израснала си и с двама братя…
Всъщност израснах само с един брат – Александър Даниел, той е барабанист и участва в Тълковен речник на фестивала (представлението впрочем взе наградата на Гилдия за съвременни изпълнителски изкуства към Съюза на артистите). За мен е огромно щастие, че споделям целия си живот с Александър. Като деца правехме всичко, за което можеш да се сетиш – карахме се, биехме се, скубехме се. После станахме партньори в това да се покриваме пред бабите ни кой кога се е прибрал. Тогава беше много важно каква музика слуша всеки от нас и какви приятели има. Докато в един момент аз не се включих в неговите компании. Другият ми брат е много по-малък от нас, разликата ми с него е 23 години. В момента е на 14. Той е моят мост към новия свят. Освен това имат страхотно приятелство с Рои, който е на осем и половина.
И Рои като теб май ще трябва често да обяснява откъде идва името му?
За мен това непрекъснато да те питат защо се казваш така е една магия за самоопределяне. Благодарна съм, че ми се е случила и исках да я споделя със сина ми, да му дам това усещане. “Рои” на иврит означава “пастир мой”, а на български го свързваме с роенето на пчелите – и двете значения са много приятни за мен. Всъщност, когато се роди, няколко дни стоя без име, защото не искахме да знаем дали ще имаме момче или момиче и не бяхме мислили предварително.
Често се усмихваш, какво ти носи настроение напоследък?
Не знам как стана, но в последно време имам постоянен достъп до доброто си настроение и се чувствам благословена за това. Защото не винаги е било така. Сякаш някакъв мускул се разви в мен и вече имам ключ към чувството си за хумор непрекъснато.
Колко различна си сега от онази Ида, която издава първата си стихосбирка на 20?
Вече нямам никакъв ключ към умението да пиша стихове. Но мисля, че това е много естествено развитие на моите търсения в областта на общуването чрез изкуство, на играта в изкуството. Стиховете, които съм писала преди, и представленията, които правя сега, остават свързани, има нишка, която води от едното към следващото.
След No movement No sound дали работиш вече и по нов проект?
Да, но този път правим постановка. Докато No movement No sound е изцяло създаден от нас, сега работим по текст, написан за пиеса – Траевремене на Радослав Чичев. Надявам се най-късно през февруари да можем да поканим публика. Този текст за мен е много театрален, но същевременно и много поетичен и затова ми се иска да бъде игран в пространство, което създава усещане за театър. Засега имаме уговорка със Студио Прожектиране да преобразим тяхното пространство, ще видим какво ще стане.
