Киното като море от възможности: разговор с Ралица Асенова

Как се появиха за пръв път Срещи на младото европейско кино?
Появиха се преди 8 години, когато бях студентка в Институт за европейски науки в Париж. По това време с две мои колеги, Лена и Камий, работехме по дипломния си проект. Винаги съм имала идея за фестивал, който представя първите филми на младите автори и който се обръща към младата публика. Заедно доизяснихме концепцията и трите се впуснахме в това приключение.

Какво е отношението ти към френското кино?
Обичам френско кино. Любимият ми режисьор Жан-Люк Годар е от френската нова вълна. Много харесвам и Франсоа Трюфо и Агнес Варда. Има много френски режисьори, които не спират да ме вдъхновяват да се занимавам с кино и да представям техните филми на младата публика. Съвременното френско кино също се отличава със страхотни филми, някои от които вече сме представяли през последните години на фестивала.

Как протича процесът на селекция на филмите за фестивала?
От самото начало решихме, че няма да има конкурсна програма. Идеята е не да правим отворена покана и да получим определен брой филми, от които да избираме. Вместо това всеки път обмисляме специална селекция, оформена така, че между филмите да се образуват тематични връзки.

Тази година например имаме програма, посветена на жените режисьори от зората на киното до днес. Това са филми, които искахме да покажем, и те сякаш от само себе си се обединиха помежду си.

Всички заглавия в програмата имат някакъв общ контекст и са селектирани в течение на цялата година. С екипа си създадохме общ файл, в който добавяме всеки филм, който ни впечатли и който смятаме за удачно да покажем на младата публика. По този начин се събират доста на брой, а накрая ги филтрираме спрямо възможните авторски права и финансиране.

Има ли според теб задължителни филми, които всеки човек трябва да гледа поне веднъж в живота си?
Определено има такива. Много често се наблюдава желанието на младите хора да гледат единствено съвременно кино, сериали и американски блокбъстъри – филми, които са направени сега. Когато им предложим филм от 1912 година или пък от 50-те и 60-те, от тяхна страна има колебливо отношение дали тези филми си заслужават.

За мен обаче те са като азбуката. Когато се учиш да четеш, не се замисляш, че буквите са стари, а просто ги изучаваш. Трябва да сме видели определени филми, за да си дадем сметка до каква степен кино езикът се е развил през годините. За да проследим историята на това сравнително младо изкуство, ни е нужна филмовата азбука.

Ако трябва да посоча конкретни заглавия, пак бих прибягнала до френското кино. Лудият Пиеро например е филм, който обожавам да показвам на публиката. Той за мен е задължителен. 400 удара на Франсоа Трюфо също е такъв, както и Клео от 5 до 7 на Агнес Варда.

Би ли разказала малко повече за другите целогодишни инициативи, които организирате?
Започнахме със Срещи на младото европейско кино, но в един момент си дадохме сметка, че фестивалът е недостатъчен, защото се провежда само веднъж в годината. Осъзнахме, че ни е нужна постоянна работа с младата публика, ако искаме да има някаква промяна и развитие във визуалната култура на тези деца. Така станахме част от мрежата CinEd – европейско кино образование за деца и младежи, – от която сме част за седма поредна година и ще продължим поне още 2. Също така сме партньори в международната мрежа Киното, 100 години младост, която е с по-практическа насоченост. Покрай нея тази година имахме две ателиета във Велико Търново и село Дерманци.

От миналата година сме част от проекта Млади режисьори снимат града си, който провеждаме в град Ловеч. Организираме и оригинален проект на нашето сдружение, който цели да се представят жените режисьори: Моето място в киното.

Какъв е обхватът на училищата и учителите в България, които използват тези платформи?
Той е много по-малък, отколкото ни се иска, защото на национално ниво в България няма политика за кино образование и за присъствието на изкуство в училището като цяло. Това означава, че не можем достигнем до всички млади хора и учители, до които бихме искали.

По наши статистики над 8000 ученици са били част от поне едно събитие от нашите прожекции, програми и ателиета. Над 400 учители са присъствали на наши обучения за кино образование през годините.  Доколкото е по силите ни, успяваме да стигнем до възможно най-много учители и ученици, но ни се иска да достигнем до всички населени места, дори и най-малките.

По твои наблюдения склонни ли са учителите в България към по-иновативни методи на преподаване?
Има много учители, които са склонни да инициират кино клубове, защото виждат много бързо плюсовете от нашите предложения за артистично образование. Когато учителите преминат през обученията ни и се запознаят с нашите ресурси и методология, много бързо усещат, че могат да ги приложат, но бих казала, че се наблюдава известна резерва към това да приложат директно изкуството в класната стая. Може би това се дължи на някакво притеснение от технологичния характер на такъв тип активности, както и от това, че се изискват по-задълбочени знания за визуалното изразяване. Ние се опитваме да стопим скептичното отношение чрез гостувания в училищата, в които сме поканени, но учителите са доста претоварени с административна работа и сякаш не им остава достатъчно свобода и време да приложат наученото от тези програми. Попадали сме и на страхотни учители, които, веднъж влезли в кино проектите, много трудно се отказват.

Защо според теб кино културата е важна за учениците не само в класната стая, но и извън нея?
Интересен е въпросът, дали училището изобщо е мястото за кино образование. Киното поначало се прожектира в зала, снима се най-често навън. За мен въпреки недостатъците на това да се прожектира в класната стая, тя остава основното място, където бихме могли да правим подобни инициативи.

Качествата, които учениците получават от заниманията с кино, са много. На първо място е научно доказано от изследванията на няколко американски учени, че работата с изкуство подобрява представянето на учениците във всички други сфери на живота. Мисля, че най-важното всъщност е, че киното дава възможност за себеизразяване – нещо, което липсва в нашето образование. Чрез гледане на филми, дискусии и създаване на кино, ние се обръщаме към учениците и ги каним да търсят в себе си това, което наистина ги вълнува, и това, което биха искали да научат. Това е един своеобразен поглед навътре, който според мен развива множество умения: социално и емоционално опознаване, възможност за изразяване, визуална култура и кино култура като цяло.

Визуалната култура е стъпка към развитието на погледа към екраните и образите, които ни заобикалят днес. Как да се научим да ги филтрираме, как да се научим да ги разчитаме и да разбираме кои образи си струват? Създаването на кино култура е част от създаването на общата култура, която според мен е задължителна, с каквото и да се занимаваме.

В настоящото издание на фестивала феминизмът заема централна роля. Според теб къде се крие ключът към едно по-толерантно и разбиращо младо поколение?
Мисля, че изкуството допринася точно за това. Филмите по принцип имат кратка продължителност – примерно час и половина, – но за това време те ни пренасят на различни места, в различни държави, разкриват ни историите на различни персонажи от всякакъв произход, раса и вяра. В този смисъл те са директен път към разбирането на другия, без да го познаваме на всяка цена. Дори да не сме се срещали с някой, който живее в Африка например, киното ни позволява това пътуване през екрана и възпитава у нас разбиране на тези, които се различават от нас. Точно затова за мен заниманията с кино са път към по-голяма толерантност.

Феминизмът е тема, която ни вълнува от две гледни точки. На първо място е развитието на младите момичета като режисьори, оператори и сценаристи. Направихме анкета сред няколко училища в България и се оказа, че много момичета смятат, че въобще нямат достъп до тези професии, и си служат с клишета като: „Не мога да стана оператор, защото камерите са тежки и само мъжете могат да ги носят; не мога да стана сценарист, защото мъжете имат по-добри идеи…“. Искаме да изкореним тези нагласи, защото би трябвало да имаме равен шанс за достъп до такива професии, въпреки че в глобален план това е нещо, което тепърва се променя. За съжаление все още няма пълна равнопоставеност в киното.

Другата гледна точка е представянето на жени режисьори. В програмата на фестивала тази година сме включили един филм на Чечилия Манджини. Тя е италиански режисьор от 50-те години, част от течението на неореализма. Много малко хора я познават. Всички са чували за Пазолини и Фелини (и с право, разбира се, те са гениални режисьори). Всъщност Пазолини е писал текста на единия от филмите на Манджини. Работели са заедно. Тя е една от първите жени – режисьори на документални филми, и е невероятен образ в историята на киното. Допринесла е за развитието на това изкуство не само чисто визуално и естетически, но и тематично, защото нейните филми, по-специално Да бъдем жени, са манифест на феминизма във време, когато жената е три в едно: домакиня, работничка във фабрика и гледаща децата си.

По-рано спомена, че по-младите поколения са свикнали да гледат предимно съвременни филми. Според теб възможно ли е в настоящето да бъде създаден филм, който в бъдеще да бъде подобна класика като филмите, които показвате в рамките на фестивала?
Разбира се. Случвало се е да селектираме филми, за които съм си казвала, че един ще се изучават в университетите. Това са филми, които усещаш, че ще устоят на изпитанията на времето. Има такива, които стоят добре само в контекста на епохата, в която са създадени. Същевременно други остаряват страхотно. В известен смисъл те са вечно млади. Имахме такава рубрика във фестивала преди време: Forever Young. Първият филм на Жан-Люк Годар До последен дъх винаги ще бъде актуален, Мама Рома на Пазолини също.

В момента също има такива автори, но те обикновено не са в полезрението на широката публика. Трябва да се представят, да се обсъждат, да се търсят специално… Аз лично не смятам, че всичко вече е направено. Първите и вторите филми на всеки режисьор обикновено са много смели и искрени. Вярвам, че има още много какво да видим от младите творци. Това е една от целите на нашия фестивал – да се окуражава срещата с тези млади творци.

Защо според теб напоследък младата публика по-скоро свърва по пътищата на зрелището, отколкото към филми със смислени послания?
Точно това е нашата цел: да показваме европейско кино, което е изцяло авторско и работи с философски теми. Лентите, които избираме, задължително се характеризират с естетически качества, но и провокират дебат. Има много силни филми, които се реализират, и нашата роля на организатори на фестивали е да изберем и да представим тези, които според нас си струват. Дори учениците да гледат изцяло популярните зрелищни блокбъстъри, когато видят и другата възможност и когато са се запознали с авторското кино, това оставя следа у тях. Нужен е контрапункт на популярните маркетингови кампании. Най-нашумелите филми достигат толкова лесно до младата публика именно чрез маркетингови стратегии, които много авторски филми не могат да си позволят и вследствие на това обстоятелство остават малко скрити.

Имаш ли някоя вълнуваща история, свързана с работата ти, която е оставила продължителна следа в паметта ти?
Преди години правихме прожекция за 6–7-годишни деца и много от тях идваха на кино за пръв път в живота си. Когато изгасихме светлините в салона, в момента на пълна тъмнина преди първия кадър на филма се разнесоха звуци на изненада и даже лека уплаха, защото тези деца никога не бяха изживявали подобно нещо. Такива зрители имаме всяка година.

Другият ми спомен е съвсем пресен. В началото на месеца гостувахме в Париж с две групи деца от Велико Търново и село Дерманци в рамките на проекта Киното, 100 години младост. Групи младежи от цял свят работят по една и съща тема, правят упражнения по еднаква методология, а накрая заснемат късометражен филм, който се прожектира във Франция. Тази година България беше представена от нашите две групи.

С децата прекарахме няколко дни в Париж не само за самата прожекция, но и за да пообиколим забележителностите. С групата от Велико Търново ходихме в Лувъра. В един момент една от ученичките ме погледна, въздъхна и ми каза: „Госпожо, аз сега си дадох сметка колко възможности има в света“. Толкова ми хареса този слоган; наведе ме на мисълта, че киното е и това: то дава много възможности не само за развитие на нашата култура и разширяване на личния ни хоризонт, но и за различен поглед и пътуване – буквално и преносно.