За хората, които не те познават: коя е Елена Колева?
Нормално момиче отвън и мегалодон отвътре. Шегувам се! Едно момиче, което с помощта на въображението нарочно гълта последното болтче, прикрепящо я към системата. И в същото време – момиче, чиито най-съкровени желания са съвсем "обикновени" – такива, каквито сигурно всеки от нас има. Едната Елена в мен е диване – тя иска да ходи да снима филми на ужасите в гората, да спи на покрива на някоя сграда. А другата е прагматична романтичка – копнее да пие капучиното си с нейното момче, докато пералнята и животът се въртят.
Дай тийзър на всеки, който ще посегне към страниците на твоята книга.
Бих се радвала, ако е вярно това, което повечето хора ми казват като обратна връзка – че историята върви като филм. Това плавно, градиращо, стилизирано и наситено усещане целях през цялото време. Искам човек да се чувства така, сякаш е изгледал Хищници в мрака на Том Форд. Или Омарът на Йоргос Лантимос. Знам, че е твърде голяма амбиция, но пък нали човек трябва да мечтае!
Кое те оформи като пишещ човек?
Мисля, че човек се ражда с този "глас" в себе си. Чувстваш го като глас зад кадър, който може да опише по готин и вдъхновяващ начин и най-обикновените неща като отиването до работа или купуването на сладолед. Ако можеш да наречеш например небето "смачкани сини чаршафи", а отчаянието "кота нула на щастието", вероятно притежаваш такъв глас. А факторите, които го оформят, са само бонус. Това са филми, книги, вдъхновяващи случки като любовта например. Има един стар, но неостаряващ филм – Баскетболни дневници с Ди Каприо, в който героят е пристрастен към хероина и през цялото време пише в една смачкана тетрадка. Това е пример за глас, който не секва дори при най-тежките обстоятелства. Там думите също са своеобразен хероин.
Кое е по-важно за един писател: житейският опит или опитът в писането?
Опитът в писането. А по-важно от него е да имаш въображение. Няма добър писател без въображение. Нито артист изобщо. Иначе най-добре, е ако опитът в писането и житейският опит вървят ръка за ръка. Едни от най-големите уроци по творческо писане лично за мен са репортажите, които правих в годините на работа за МАХ и AMICA. Репортажи, които ме срещнаха със сутеньори, детективи, транс-сексуални, затворници, психолози, но-вобогаташи и старлетки: това са незаменими уроци по писане, защото са все срещи с различни типажи и "герои". И в същото време това е моят безценен житейски опит.
Може ли да се каже, че историята, разказана от теб, е породена от желанието да откриеш смисъл в странното?
Маргиналността определено е нишка от романа. Като се започне от некомерсиалния сюжет и тема и се стигне до отделните елементи от историята. В същото време героите изобщо не са странни – те учудващо приличат на нас, може би защото носят универсални проблеми, свързани с вина, липса на любов, увереност и желание за себеизява. Другото, което прави историята универсална, е нейната космополитност. Героите са от различни националности, с различни антропологични и културни корени, които се сливат в едно общо дърво – паметта на света.
Казват, че творчеството (независимо дали става въпрос за литература или визуални изкуства) е битка. Каква е твоята?
За мен творчеството е по-скоро забавление, отколкото битка. И все пак – да, борих се за това да направя професионално издържан роман. Роман с конструкция по учебник, а не просто хаотично и претенциозно излияние. Ако говорим за "шаблони", във филмовото изкуство например такъв филм по учебник е Американски прелести. Когато осъзнах, че искам здрава конструкция, започнах да гледам семинари, видеоуроци, да следвам съветите на световни автори. Подкастът 50 First Chapters беше безценен за мен. Тъжното е, че в България като че ли липсва школа за т.нар. developmental editors, които да удрят едно рамо в развитието на самата история – именно там има най-много пробойни. По света този тип редактори са много полезни. Аз обаче съм истинска късметлийка с редактор като Любен Дилов-син, който има невероятен усет за наратив и конструкция!
Ако писателят е някой, който задава въпроси и кара хората да умуват върху тях, какви са въпросите, които задаваш с Играта на солта?
Колко далеч би стигнал, ако имаш свободата да осъществиш най-лудите си идеи? Би ли зарязал удобния си, но скучен живот за обещанието да идеш на остров, където ще бъдеш този, който наистина СИ? Ако имаш шанса да попаднеш физически в своите спомени, би ли променил нещо? Би ли се осмелил да обикнеш най-големия си враг? А да надникнеш в мрака на собствената си сянка? Колко далече е другият полюс?
В измисления от теб свят нещата доста се заплитат. Как гледаш на истинския – отива на все по-зле или всичко става все по-хубаво?
Реалността прилича на литературата повече, отколкото предполагаме. И в двете добрите и лошите нишки са преплетени. Истината е, че в човешката ни природа е заложен инстинктът да разграничаваме. Нашата природа е разграничеността. Според Юнг, чиито теории също са засегнати в романа, ние разграничаваме противоположни понятия като живото и мъртвото, като различното и еднаквото, като светлото и тъмното и грозното и красивото, но в действителност те се неутрализират взаимно и не съществуват. Мястото на тяхното несъществуване Юнг нарича плерома. Когато прочетете книгата обаче, сами ще решите дали искате да попаднете там.
Как се почувства, след като сложи финалната точка на Играта на солта?
Невероятно. Обадих се на майка ми и ѝ казах: "Ами това е, завърших книгата“. Беше много емоционален момент. Същата вечер отидох на клуб – исках да се почувствам "като другите", да правя нещата, които хората, които не пишат книги, правят. През последната година имах стриктен график, към който се придържах, и шляенето навън с приятели не беше приоритет. В същото време тази "финална точка" се оказа многоточие, защото след "завършването" на книгата имаше още поне 5 кръга на редакция…
Може да поръчате книгата от сайта на Колибри
