Годината е 1963. Зад кехлибарената врата на канцеларията на втория етаж в Киноцентъра тишината може да се реже с нож. Въло Радев неспокойно отпива от чашата си с вода и с половин уста отронва: "Венче… трябва да снимаме вече, закъсняваме. Всички ме убеждават, че няма да пасваш нито на Мишо Михайлов, нито на пленника. Аз… трябва да избера. Виолета ще е". Невена е като попарена. Без да каже нищо, тя става, взима малката си чанта и се отдалечава, потъвайки в боянската мъгла. Решено е. Първият режисьорски дебют на Въло Радев по едноименната повест на Емилиян Станев Крадецът на праскови ще се снима с актьори в главните роли Виолета Минкова като Лиза, Михаил Михайлов като полковника и Раде Маркович като Иво Обретенович – пленника. Невена Коканова – изгряващото цвете на българското кино, фината 25-годишна красавица, момичето жена с бездънна тъга в погледа, Ирина от Тютюн няма да участва. Няма или поне докато съдбата не обявява началото на снимките на Крадецът на праскови с думите – готови, дубъл трети, сцена първа. Любов.

ДО АРБАНАСИ И НАЗАД

Въло Радев действително започва снимките на Крадецът на праскови с по-подходящата според критиците Виолета Минкова. Снимките обаче са пълен провал. Въло преглежда първоначално заснетия материал, връща се в София, събира Художествения съвет на СИФ и съобщава, че сменя Минкова с Коканова. Директорът на Сатиричния театър проф. Боян Дановски е бесен. Той вече веднъж е освободил Коканова за филма – сега отказва да я освободи втори път. Невена обаче брани своята Лиза. Тя започва да пътува. Всеки ден изминава разстоянието до Търново и Арбанаси, където са снимките, а вечер кола я връща до София, за да играе представленията си в Сатиричния театър. Някъде там по пътя, на задната седалка на стария москвич, с който Венчето пътува, в главата й започва да жужи все по-натрапчиво една мисъл: "Какъв нахалник. Дошъл е тук и започва да определя. Кой беше той… и този поглед… Ами отношението – презрително, студено…Той". Той е Раде Маркович. Сръбският актьор буквално бяга от разпадащия се брак с актрисата Оливера Маркович, от болезнената язва, която го мъчи вече втора година, от приятелствата предателства, за да дойде да снима в България. Раде е изнервен от смяната на актрисите, от прекъсванията и това личи на терен. Невена е студена, обидена от презрителното му отношение, горда и взискателна. При първата им среща двамата почти не разменят дума освен сценарните си реплики. При всяко следващо връщане на Невена до Арбанаси обаче целият екип забелязва тихата лудост, която се случва на снимачната площадка. В момента, в който героят на Маркович изрича към Коканова репликите: "Защо те волим, слънце мое, ти го знаеш, я те волим!", всички на терена застиват. Камерите сякаш забавят своя ход, а екипът се вцепенява. Думите са едва доловими, докосванията истински, а погледите казват онова, което никой не смее да изрече на глас – любов. Невена Коканова – великата актриса на българското кино, омъжена за Любомир Шарланджиев – Шарлето, и пленникът – сърбинът, дошъл тук, за да открадне най-ценното сърце, се влюбват.

ВЕНЕЦИЯ Е БЯГСТВО

Всички на снимачната площадка знаят какво става. Знае и Шарланджиев, съпругът на Невена. След снимките Раде Маркович се прибира в Югославия и лежи почти два месеца в болница, след което се развежда и решава да чака нея – Лиза от Крадецът на праскови. Невена обаче не може да остави Шарлето. Филмът е пуснат по кината и отличен за главна мъжка и женска роля през 1964 на Златната роза във Варна, а целият екип заминава, за да го представи и на кинозрителите във Венеция. Заминават и Невена и Раде. Маркович споделя пред в. 24 часа за онези дни: "Нашите отношения с Невена бяха малко по-въздържани, защото в София вече се говореше. До ново сближаване между нас се стигна следващата есен. Венеция винаги изпълнява своето. Тук бяха стъпалата на Санта Мария дела Салуте, сянката на църквата Свети Марко и всички останали свидетели – гълъбите, гондолите, наводнението на площада". Невена и Раде бягат. Тяхното бягство трае точно петнайсет дни в най-красивия град на света, където любовта им само може да се случи. След това обаче всеки се прибира вкъщи – в реалността, а приказката придобива друг оттенък.

Невена си отива от този свят през 2000, на 3 юни. Тя никога не се оплаква от болестта, преборила тялото й. Никога не слиза от трона си на „Вечната“ и не позволява да се разбере колко страда действително. Последният ѝ пристан е село Иглика в Еленския Балкан. От този свят, десет години по-късно, в хърватския град Забок си отива и нейната голяма любов – Раде Маркович. Точно на 10 септември 2010, на 88-годишна възраст Раде поема пътя нагоре, за да търси едни единствени очи. Горан Маркович – синът на Раде, след смъртта му намира грижливо пазени всички стотици писма, изпращани през годините между баща му и Невенa. Крадецът на праскови се превръща във филм класика в българското кино, а някъде там, горе, вече заедно, две ръце тихо откъсват и последната праскова от есенните дървета с единствените възможни думи: "Защо те волим, слънце мое, ти го знаеш, я те волим…".