Кураторски хроники с Бояна Джикова

Програмата се среща с Бояна Джикова, куратор на съвременно изкуство в едни от новите независими галерийни пространства. За курирането, границите и физическите платформи за изкуство, четем в публикацията.

Как един куратор лекува непреднамерената пошлост?
Създавайки качествена художествена продукция, без да прави компромиси с това, което показва. Предполагам това е основният плюс да разполагаш със собствено галерийно пространство, защото много често кураторът е медиатор между галериста/собственика на галерията и художника, които може да имат различни желания, и в това нагласяне се губи нещо ценно. Освен това мисля, че понякога един куратор може също да бъде непреднамерено пошъл, уви.

Предполага се, че един куратор не би имал правото на стил поради прекалената му инвазивност, но със сигурност има нужда от почерк? Как градиш своя, на какво се облягаш, какво четеш и пишеш, от кого се вдъхновяваш или бягаш?
Всеки куратор има стил. Най-малкото колко интензивно обсъждаш в процеса работата с автора е вид подход, тоест да оставяш възможно най-много свобода на художника също е стил. Освен това смятам, че кураторът трябва да се нагоди към нуждите на художника относно това колко намеса от негова страна е необходима. Като цяло мисля, че съм от по-инвазивните куратори – много се ангажирам, давам предложения (които пък съвсем невинаги се приемат, даже обратното), обсъждам работата на идейно ниво; генерално ми е по-приятно да работя с художници, когато изложбата е в самото си начало, а не просто да напиша текст и да подредя творбите, когато всичко е завършено.

В последната година особено се занимавам с връзката между психичните процеси и изкуството, може би разчитам повече на някакъв интуитивен подход към изкуството, отколкото аналитичен. Иначе изчетох доста книги за юнгианска психоанализа покрай изложбата на Слава Джордж във Водната кула (Галерия +359) или пък за връзката между психология и архитектура по проекта на Стела Василева пак там. Интересни са ми тематики, свързани с женския опит и чувствителност (Цветомира Борисова, Слава Джордж, Стефания Батоева, София Димова), както и такива, свързани с идеите за властови структури (изложбите на Брад Дауни, Иван Мудов, Виктор Петров в галерия ПУНТА). Има някои теми, с които въобще не работя, защото мои колеги са доста по-професионализирани в тях, а и защото не ми идва отвътре, основно свързани с миналото и някаква историчност.

Как се отваря ново културно пространство? Това не е първият магазин, който бива трансформиран в галерия от вашия екип, вие обичате да запазвате автентичността на мястото. Как го постигнахте този път?

Ново културно пространство се отваря на първо място с конкретна визия за неговата програма и принципи (дали това ще е комерсиална галерия или не, дали ще е някакъв хибриден модел). В случая с витрината на ул. „Дунав“ №13 (чиято последна изложба се случва в момента – Global Readiness на Виктор Петров) се бяхме фокусирали върху термин, който да обединява естетическата посока на изложбите – траш арт. Тогава искахме да стимулираме проекти с експериментален и ефимерен характер – имали сме изложби от желе, от бисквити, падащи тавани. Решихме да запазим бижутера заради визуалната идентичност на надписа, специфична за едно друго време, такава типография в момента не би се появила по витрините на магазините. Това беше начин да запазим историята на мястото, но и да създадем контекст за работа на художниците, често вдъхновени от надписа Бижутер (изложбите на Рада Букова, Тодор Рабаджийски, Цветомира Борисова). Това ниво на пропускливост на света отвън, включително и през думите на витрината, предоставяше нови предизвикателства пред артистите, но и смятам, че добавяше някаква стойност към изложбите, витрината на галерията беше някаква странна плоскост, върху която свят и изкуство се наслагваха.

Подобно в новата ПУНТА на Женския пазар, цялата предна стена е витрина. Изложбите са денонощно осветени и съответно биха могли да бъдат частично разгледани отвън. В случая галерията се доближава повече до стереотипа за бял куб, но пък програмата за следващата година е под тематичния фокус Пазар на желанията, тоест изложбите ще бъдат обвързани с географската ситуираност на галерията, като ще третират всякакви теми, свързани с пазара.

Какво споява десетте имена на изложбата Market of desire: woman’s market? Къде се пресичат образите на желанията?
Изложбата разглежда както проявления на пазара в неговата материалност, така и фантазиите, които пазарът създава. Тя е и по-широк прочит на идеята за желанието в психологически план. В най-общи линии мисля, че работите се занимават с темата за желанието преди и след неговото постигане.

Работата на Лазар Лютаков например представлява инсталация с лава лампи – обекти, наподобяващи космически процеси и феномени на природата, комодифицирани за дома през пазара. В този смисъл тя разглежда желанието ни да опитомим, да бутилираме световни процеси, да имаме своеобразен контрол над природата през нейното притежание. По подобен начин Chinoiserie на Хуа Клерже работи с желанието и пазара през призмата на виетнамските жени, които в западната култура са масово сексуализирани и фетишизирани, а често са маникюристки. През рисунки на жени, рамкирани в цветето лотос, работата ѝ се занимава с женското тяло, продукт на желанието и на пазара, а оттам и с работещото женско тяло, пригодено към пазарните търсения, но и донякъде овлястяващо се през тях.

С обратната страна на желанието и неговата съдба след постигането му работят Цветомира Борисова, Викенти Комитски, Лиз Елтън, Лоран Фарни. PostDesire (L’Ennui) на Цветомира представлява два тигъра, обичайно символи на агресивната целеустременост, спокойно играещи си с косата на момиче, в състояние на покой и почивка. Викенти Комитски представя деконструирана, щампована с тигри, (пре)употребена дъска за гладене – някогашният ѝ блясък (ако дъска за гладене може въобще да бъде бляскава) е заменен със следи от изгаряне, противопоставяйки нейното минало и настояще. С остатъка на продукта на желание се занимават и Лоран Фарни, показваща работа от намерени отпадъци, и Лиз Елтън с творба от компостирани хранителни продукти.

Като гранични между двете състояния пък можем да мислим творбите на Стедан Лоа, широкомащабен колаж и колажни книги, използващи намерени предмети, изображения и рисунки, които наслагват новото, лъскавото и употребеното, спомена и неосъзнатото желание, сянката. Живописта на Стефания Батоева, от своя страна, която ми се струва най-широка за интерпретация, се занимава с дуалистичните и понякога противоречиви прояви на човешките стремежи и желания.

Повечето от тези артисти са възпитаници на Запада, как те оперират в източния контекст – подходящи ли са техните инструменти?
Не съм съвсем убедена, че разграничението между Запада и тук в съвременния контекст (интернет, свобода на пътуване и т.н.), толкова години след падането на режима, е вече толкова актуално. Така или иначе, изложбата разглежда глобални процеси, общовалидни за всички. Българските автори от достатъчно време не се ограничават в изразните си средства.
Мисля, че границите са размити, особено що се отнася до по-младите автори и до темите и изразните им средства. Може би съществуващите разделения са свързани с (не)наличието на пазар и стипендии, които позволяват авторите да имат консистентна художествена работа или пък studio practice, мащаба на художествената продукция, както и ролята на академията в художествения живот. Има някои теми, които не са супер актуални в България,  които са масови на запад просто заради историята и демографията ни, както и политическия контекст, например постколониализъм, но не мисля, че такива изложби се показват кой знае колко тук.

Бивате ли уличени в пейоративно облагородяване (gentrificacion), относно такива инициативи като вашите съществуват полярни мнения. Каква е вашата позиция?
Не мисля, че някой въобще се съмнява дали джентрифицираме района, тоест няма опция, в която отваряме галерия за съвременно изкуство и това няма джентрификационен ефект. Все пак обаче ние показваме културен продукт, който включва и общностите в района, в този смисъл разширяваме техния достъп до изкуство, а не ги ограничаваме или избутваме в периферията, като предлагаме стоки, които не могат да си позволят. Входът на галерията е безплатен, а всички хора от пазара, които влизат, а такива има много, се отнасят с интерес. Ние от своя страна се опитваме да им отделим време, да им обясним какво показваме, какви са авторските идеи, медиите. В началото и аз се притеснявах за джентрификацията, но когато видях, че хората от пазара всъщност се радват и вълнуват, че там ще има нова галерия, подхождат с любопитство, показват ни снимки на творби, които те са създали дори, мнението ми се промени. Освен това Женския пазар не е някакво екзотично място на миналото, което да посетим веднъж като забележителност на традиционната култура, това е място, белязано от капитализма, от съвремието и една галерия е съвсем в реда на нещата да е там като своеобразен медиатор на всички тези процеси.

Какви са плановете на пространството за 2025? Имате ли акцент, който бихте споделили?Плановете включват групови и самостоятелни изложби, обединени под тематичния фокус „Пазар на желанията“. За нас беше важно да стартираме с тази тема, за да можем да контекстуализираме нашето присъствие на Женския пазар.

Ще представяме художници от Кипър, Корея, Германия, Франция, но и запазваме своя фокус върху млади автори – следващата ни изложба е на Страхил Пенев, млад живописец от Пловдив. Галерията продължаваме да движим заедно с пространството за съвременно изкуство ПОСТА, като за първи път и в двете локации стартираме с open calls – нещо, което отдавна искаме да направим. Не на последно място, в рамките на 2025 г. ПУНТА ще си партнира с Cable Depot – лондонска галерия, която отвори своя клон също на бул. Стефан Стамболов №37, като заедно ще организираме няколко изложби на автори, базирани във Великобритания.